Играта на стъклени перли

Това държане си имаше причините. Йозеф отдавна беше доловил, че чрез този човек го очаква нещо много важно, може би красиво, едно разширяване на хоризонтите, познание, обяснение, а може би изкушение и опасност, във всеки случай нещо, което трябваше да преодолее. Първия повей на съмнение и желание за критика, докоснал го със словата на Плинио, Йозеф сподели с приятеля си Феромонте, който почти не им обърна внимание, той заяви, че Плинио е високомерен и придаващ си важност момък, който не заслужава да го слушаш, и отново се задълбочи в музикалните си упражнения. Едно чувство подсказваше на Йозеф, че директорът е инстанцията, пред която би могъл да изложи съмненията и безпокойствата си; но след онова малко разногласие той вече нямаше сърдечна открита връзка с него, страхуваше се, че не ще бъде разбран и още повече се страхуваше, че откровението му за бунтовния Плинио накрая би могло да се схване от директора като един вид донос. В тази обърканост, която при опитите на Плинио за приятелско сближаване ставаше все по-мъчителна, той се обърна към своя благодетел и добър дух — майстора по музика — с едно много дълго писмо, което е запазено. Между другото Кнехт пише: „Все още не ми е ясно дали Плинио се надява да спечели в мое лице съмишленик или само събеседник. Вярвам в последното, защото да ме спечели за неговите схващания естествено би значело да ме изкуши към невярност и да разбие моя живот, който си е вкоренен в Касталия; нямам родители и приятели отвън, при които бих могъл да се върна, ако някога действително изпитам такова желание. Но и дори неуважителните слова на Плинио изобщо да не целят преломяване и въздействие, те събуждат у мене смут, защото, за да бъда, многоуважаеми учителю, съвсем откровен, в начина на мислене на Плинио пред мен се възправя нещо отблъскващо, на което не мога да отговоря просто с «не», то призовава един глас в мене, който понякога е твърде склонен да му даде право. Навярно това е гласът на природата и той стои в остро противоречие с моето възпитание и с добре познатите ми възгледи. Когато Плинио окачествява нашите учители и майстори като жреческа каста, а нас, учениците, като послушно кастрирано стадо, това естествено са груби и пресилени думи, но те все пак навярно съдържат някаква истина, иначе не биха ме безпокоили толкова. А Плинио може да каже толкова учудващи и обезкуражаващи неща. Примерно: играта на стъклени перли била поврат в «епохата на вестникарските литературни притурки» — просто безотговорна игра с писмената, в която уж сме разтапяли езиците на различните изкуства и науки; състояла се единствено от асоциации и играела единствено с аналогии. Или: доказателство за липсата на стойност в цялото наше духовно образование и поведение била примирената ни неплодовитост. Ние анализираме, например казва той, законите и техниките на всички стилове и времена в музиката, а сами не създаваме нова музика. Четем и тълкуваме, казва той, Пиндар или Гьоте и се срамуваме сами да съчиняваме стихове. Това са обвинения, над които не мога да се смея, а те не са и най-лошите, не и тези, които най-често ме нараняват. Лошо е, когато той казва, да речем, ние, касталийците, сме водели живот на изкуствено отглеждани пойни птички, без сами да си изкарваме хляба, без да познаваме неволята и борбата за живот, без да знаем и да искаме да знаем за онази част от човечеството, чийто труд и бедност са основа за нашия охолен живот.“ И писмото завършва с думите: „Може би злоупотребих с Вашето приятелство и доброта, Reveren-dissime18, ала съм готов да бъда смъмрен за това от Вас. Укорете ме, възложете ми покаяние, само ще Ви благодаря. Но аз крайно се нуждая от съвет. В сегашното състояние не мога да издържа още дълго. Не ще успея да улесня насочването му към едно действително и ползотворно развитие, за това съм твърде слаб и неопитен, и най-лошото е, че не мога да се доверя на нашия господин директор и бих го направил само ако Вие изрично ми заповядате. Затова Ви обремених с нещо, което за мен почва да се превръща в голяма беда.“