Играта на стъклени перли

За нас би бил необикновено скъп ответът на майстора на този вик за помощ, ако го имахме черно на бяло. Отговорът обаче бил даден устно. Наскоро след писмото на Кнехт Magister Musicae сам дошъл във Валдцел, за да ръководи един изпит по музика, и в дните на тамошния си престой най-добре се погрижил за своя малък приятел. Знаем това от по-късните разкази на Кнехт. Той не облекчил неговото състояние. Започнал с това, че подложил на точна проверка оценките на Кнехт в училище и особено личните му занимания, намерил тези изследвания прекалено едностранчиви, със становището си по тях дал право на директора на Валдцел и настоял още Кнехт да признае това пред него. И за поведението на Кнехт към Десиньори подсказал най-верни насоки и не си заминал, преди да обсъди и този въпрос с директора Цбинден. Последицата бива не само забележителният и незабравим за всички присъствали словесен двубой между Десиньори и Кнехт, но и едно напълно ново отношение между него и директора. Това отношение, както и преди, съвсем не било сърдечно и тайнствено, подобно на връзката с майстора по музика, но прояснено и без напрегнатост.

Ролята, която сега се падна на Кнехт, определи неговия живот за по-дълго време. Разрешиха му да приеме приятелството на Десиньори, да посреща неговото влияние и атаки без намеса или надзор от страна на учител. Но задачата, възложена от ментора, беше да защищава Касталия срещу нейните критици и да изведе на по-високо равнище различията във възгледите; между другото, това означаваше, че Йозеф трябва бързо да овладее принципите на реда, който господства в Касталия и в ордена, и непрестанно да си ги припомня. Споровете между двамата приятели-противници скоро се прочуха; тълпяха се да ги слушат. Агресивният и ироничен тон на Десиньори придобиваше изисканост, формулировките му ставаха по-строги и по-отговорни, критиката му — по-делова. Дотогава Плинио бе предпочитаният в тази борба; идваше от „света“, имаше своя опит и методи, средства за атака, а също и нещо от неговата непоколебимост, от разговорите с възрастните вкъщи знаеше всичко, което светът можеше да възрази срещу Касталия. Сега репликите на Кнехт го накараха да разбере, че той наистина познаваше света добре, по-добре, отколкото всеки друг касталиец, но в никакъв случай не бе вникнал в Касталия и нейния дух така дълбоко, както тези, за които тя беше и дом, и родина, и съдба. Той се учеше да прозира и постепенно да признае, че тук бе гост, не коренен жител, и че не само отвън, а и тук, в педагогическата провинция, имаше вековен опит и естествено разбиращи се неща, че и тук имаше традиция, дори една „природа“, която той познаваше само донякъде и чиято претенция за внимание сега се проявяваше чрез нейния говорител Йозеф Кнехт. Кнехт, напротив, за да изпълни ролята си на апологет, беше принуден с помощта на учение, медитация и самообладание да усвои и осъзнае все по-ясно и по-дълбоко това, което се изправяше да защищава. По отношение на реториката Десиньори запазваше превъзходство; освен честолюбието и пламенността на неговата природа му помагаха известна школовка в „света“ и остроумието; той умееше също, особено и при поражение, да мисли и за слушателите и да си осигури едно достойно или поне шеговито отстъпление, докато Кнехт, ако биваше поставен натясно от противника, можеше да каже: „Трябва да размисля още върху това, Плинио. Почакай няколко дни, ще ти напомня отново за него.“

И макар отношението между двамата да бе доведено до една достойна форма и дори за участниците и зрителите диспутите да бяха вече неотменен елемент от тогавашния училищен живот във Валдцел, то за Кнехт бедата и противоречието едва ли ставаха по-леки. Подкрепян чрез високото доверие и отговорността, която му бе възложена, той овладяваше задачата и доказателство за силата и добрата същина на неговата природа бе, че я реши без видимо увреждане. Дълбоко в себе си обаче може би страдаше много. И когато прие приятелството на Плинио, направи това не само заради предразполагащия към себе си остроумен другар, заради обиграния в света и в ораторството Плинио, а не по-малко и заради оня чужд мир, който неговият приятел и противник представляваше и който се учеше да познава или долавя във фигурата, в думите и жестовете му, оня така наречен „реален“ свят, в който имаше нежни майки и деца, гладуващи хора и бедни къщи, вестници и изборни борби, оня примитивен и едновременно изтънчен свят, в който Плинио се завръщаше през всички ваканции, за да посети родителите, братята и сестрите си, да ухажва момичета, да присъства на работнически събрания или да бъде гост в благороднически клубове, докато Кнехт оставаше в Касталия, пътешестваше с другарите си, къпеше се, упражняваше ричеркарите на Фробергер или четеше Хегел.