Играта на стъклени перли

За Йозеф се разбираше от само себе си, че принадлежи към Касталия и по право води живот на касталиец, живот без семейство, без каквито и да е приказни и развлечения, без вестници, но живот и без нужда и глад — впрочем нали и Плинио, който можеше така настойчиво да обвинява учениците от елита, че съществуват като търтеи, никога досега не е гладувал и не си е печелил хляба сам. Не, светът на Плинио не беше по-добрият и по-правилният. Но той съществуваше, имаше го и беше, както се знаеше от световната история, съществувал винаги и винаги е бил подобен на това, което е днес, и много народи не са познавали друг свят освен този, не са знаели нищо за елитни училища и педагогическа провинция, за орден, майстори и игра на стъклени перли. По цялата земя по-голямата част от хората не живеят така, както се живее в Касталия, а по-просто, по-примитивно, по-застрашено, по-беззащитно и неустроено. И този примитивен свят е вроден у всеки човек, долавящ следата му и в собственото си сърце, едно любопитство и тъга по нещо, и състрадание. Задачата беше да бъдеш справедлив към него, да му запазиш известно право на родина в собственото си сърце и въпреки това да не се връщаш назад. Защото редом и над него имаше втори свят — касталийският, духовният, изкусният, един подреден, защитен свят, който изисква постоянен надзор и упражнение — съществуваше йерархията. Да й се служи, но без да се накърнят правата на другия свят или дори той да се презира и да се поглежда с едно око към него, без някакви неясни изисквания или носталгия, тъй трябва да е правилно. Та нали малкият касталийски свят служи на големия, на другия, дава му учители, книги, методи, грижи се за запазване чистотата на духовните дейности и морала и е открит като школа и убежище за малцина от хората, чието предопределение, изглежда, е да посветят живота си на духа и на истината. Но защо тези два свята не живеят привидно хармонично и братски редом и един в друг, защо човек не може да ги обгърне и съедини в себе си?

Веднъж едно от редките посещения на майстора по музика съвпадна с времето, когато Йозеф, уморен и изтощен от възложената му задача, полагаше големи усилия да запази равновесие. От няколко намека на момчето майсторът можа да заключи това и го прочете далеч по-ясно от неговия пренапрегнат израз, от неспокойния поглед, от общата му нервност. Той постави няколко проверочни въпроса, натъкна се на неохота и задръжки, отказа се от въпросите и сериозно загрижен, го взе в една от стаите за упражнения под предлог, че иска да сподели с него някакво малко музикално-историческо откритие. Накара го да донесе клавикорд и да го настрои и дълго го залисва с частна лекция за възникването на сонатната форма, докато ученикът позабрави своите беди, отпусна се и се поддаде, с благодарност заслуша словото и свиренето му. Магистърът търпеливо изчака Йозеф да се върне към състояние, в което с готовност би възприемал, тъй като още не го виждаше у него. И накрая, когато това пролича, изсвири една соната на Габриели, стана, тръгна бавно из малката стая и заразказва: