Играта на стъклени перли

— Така и допусках — съгласи се магистърът, — ти още говориш като студент и мислиш със студентски понятия, Йозеф Кнехт, и това е правилно, но много скоро вече няма да е така, защото си ни потребен. Ти знаеш, че и по-късно, естествено и в по-висшите длъжности на нашата колегия можеш да получиш отпуск за изследователски цели, когато съумееш да убедиш колегията в стойността на тези проучвания; моят предшественик и учител например вече като Magister Ludi и възрастен мъж бе измолил и получил цяла година отпуск за изследване на Лондонския архив. Но той не го получи за „известно време“, а за определен брой месеци, седмици, дни. Трябва да се съобразяваш с това за в бъдеще. А сега имам да ти направя едно предложение: за една особена мисия ни е потребен човек с чувство за отговорност, който още не е известен извън нашия кръг.

Отнасяше се за следното поръчение: бенедиктинският манастир „Мариафелс“ — едно от най-старите огнища на просвета в страната, — който поддържаше приятелски отношения с Касталия и преди всичко от десетилетия беше благосклонен към играта на стъклени перли, сега бе помолил за известно време да му предоставят един млад преподавател, който да въведе нови монаси в играта, както и да насърчи неколцината напреднали играчи от братството. И изборът на магистъра бе паднал върху Йозеф Кнехт. Затова той беше проверен така грижливо, затова бе ускорено и постъпването му в ордена.

Два ордена

В някои отношения обстоятелствата отново се стичаха почти така, както на времето след посещението при майстора по музика, когато Кнехт беше гимназист. Че призоваването му в „Мариафелс“ бе особено отличие и значителна първа крачка по стълбата на йерархията, Йозеф едва ли мислеше, но сега той можеше с по-будно око отпреди ясно да разчете това по държането и обноските на своите колеги. Макар от известно време да принадлежеше към най-тесния кръг от елита на играчите на стъклени перли, чрез необикновеното поръчение той беше вече отличен пред всички като човек, когото върховните органи имат предвид и възнамеряват да използват. Другарите му от вчера и хората с големи амбиции край него не се оттеглиха веднага или не станаха неприветливи, в този високоаристократичен кръг пристъпваха към това с особена изтънченост, но възникна една дистанция; вчерашният другар можеше да бъде утрешният началник. А подобни степени и разграничения във взаимните връзки този кръг отбелязваше и изразяваше с най-леки трептения.

Изключение правеше Фриц Тегулариус, когото, след Феромонте, можем да наречем най-верния приятел в живота на Йозеф Кнехт. Дарованията му го предопределяха да бъде сред първите: този страдащ тежко от липсата на здраве, равновесие и самоувереност човек, връстник на Кнехт, следователно при неговото приемане в ордена почти тридесет и четири годишен, той беше срещнал преди близо десет години по време на един курс за играта на стъклени перли, веднага долови колко много тихият и някак меланхоличен младеж се чувства привлечен от него. Със своя усет за хората, който макар и неосъзнат, му бе присъщ още тогава, той схвана и особеността на тази любов; това приятелство и уважение беше готовност за безусловна преданост и подчинение, възпламенени от почти религиозна екзалтация, но засенчени и обуздавани от вътрешно благородство и предчувствие за дълбок трагизъм. Тогава, след епохата на Десиньори, още разтърсен и чувствителен, дори недоверчив, Кнехт с последователна строгост държеше Тегулариус на разстояние, макар че и него го привличаше интересният и необикновен приятел. За характеризиране ни служи един лист от тайните служебни записки на Кнехт, предназначени изключително за върховната колегия, както много години по-късно ги води. В него се казва: