Играта на стъклени перли

Самият Йозеф, след като преодоля известен страх, че неочаквано загубва скъпата си свобода, прие новото състояние с радост, изпита удоволствие, че ще пътува, желание за нова дейност и любопитство към чуждия свят, в който го изпращаха. Впрочем не пуснаха младия член на ордена да замине веднага за „Мариафелс“; първо той бе вмъкнат за три седмици в „полицията“. Така студентите наричаха малкото отделение в апарата на колегията, което би могло да бъде определено като неин политически департамент или външно министерство, ако това не би било прекалено гръмко име за такова малко дело. Тука му преподаваха правилата за държане на членовете на ордена при престои във „външния“ свят и почти всеки ден господин Дюбоа, завеждащ тази служба, му посвещаваше по един час. Именно на този добросъвестен човек вдъхваше недоверие обстоятелството, че един такъв, още недоказал възможностите си и незапознат със света, младеж се изпраща на важен пост извън колегията; той не премълча, че не одобрява решението на майстора на играта и полагаше двойно по-голямо старание с приветлива грижовност да разясни на младия брат от ордена опасностите на света и средствата, с които те биха могли да бъдат преодолени. И тази бащинска загриженост на честния в убежденията си Дюбоа толкова щастливо се съчетаваше с желанието на младия мъж да се поучи от него, че в часовете, които те прекарваха заедно, докато менторът го въвеждаше в правилата за общуване със света, Йозеф Кнехт действително домиля на своя учител, който накрая, успокоен и с пълно доверие, го изпрати за мисията му. Той се опита дори повече от благоразположение, отколкото от политика и от свое име да му възложи един вид поръчение. Господин Дюбоа принадлежеше като един от неколцината „политици“ на Касталия към онази съвсем малка група от чиновници, чиито мисии и изследвания в значителната си част засягаха държавноправните и икономически проблеми за по-нататъшното съществуване на Касталия, отношенията й с външния свят и независимостта й. Мнозинството от жителите на Касталия, чиновниците не по-малко от учениците и студентите, живееха в своята педагогическа провинция и в своя орден като в непоклатим, вечен и самопонятен свят, за който естествено знаеха, че не е съществувал винаги, възникнал е някога и наистина във време на най-голяма нужда бавно и със сурова борба се появил в края на военната епоха както от едно аскетическо-героично самосъзнание и стремеж на хората на духа, така и от дълбоката потребност на проливалите кръвта си, съсипани и изоставени народи от ред, норма, разум и мяра. Те знаеха това, знаеха и за дейността на всички ордени и „провинции“ в света: да се въздържат да управляват и да не се надпреварват в света, но затова пък непоколебимо и трайно да осигуряват духовната основа на всички мерки и закони. Ала те не знаеха, че този ред на нещата в никакъв случай не се разбира от само себе си, че той предполага известна хармония между света и духа, чието нарушаване винаги е възможно, че световната история, общо взето, в никакъв случай не се стреми и не поощрява желаното, разумното и красивото, а най-много от време на време го търпи като изключение; това те не знаеха и почти всички не съзнаваха тайната проблематика на своето касталийско битие, защото тя бе предоставена тъкмо на онези няколко политически умове, един от които беше Дюбоа. От него, от Дюбоа, Кнехт получи, след като бе спечелил доверието му, едно общо въведение в политическите принципи на Касталия, което в началото му се стори по-скоро отблъскващо и неинтересно, също както и на повечето негови братя по орден, а после си спомни бележката на Десиньори за възможността Касталия да бъде застрашена и пак усети вкуса на цялата привидно отдавна отмината и забравена горчилка от младежките си спорове с Плинио, тогава изведнъж всичко това му се видя крайно важно и като едно стъпало по пътя му към неговото „пробуждане“.