Играта на стъклени перли

„Тегулариус. С референта е в приятелски отношения. В Койперхайм многократно отличаван ученик, добър по класическа филология, с голям интерес към философията, работи върху Лайбниц, Болцано, по-късно Платон. Най-даровитият, най-блестящият играч на стъклени перли, когото познавам. Той би бил предопределеният Magister Ludi, ако поради крехкото му здраве неговият характер не го правеше съвсем неподходящ Т. не бива никога да се допуска до ръководен представителен или организаторски пост, това би било нещастие за него и за длъжността. Слабостта му физически се изразява в състояния на депресия, периоди на безсъние, невралгични болки, душевно — понякога в меланхолия, неудържима потребност от усамотяване, страх от дълг и отговорност, вероятно също и мисли за самоубийство. Така тежко застрашеният обаче с помощта на медитацията и една голяма самодисциплина се държи толкова храбро, че мнозина от неговото обкръжение и не подозират мъчителността на страданието му, само от време на време обръщат внимание на голямата му свенливост и затвореност. И ако за съжаление Т. не е подходящ за по-високите длъжности, то въпреки всичко във Vicus Lusorum той е една перла, едно наистина незаменимо богатство. Т. владее техниката на нашата игра така, както големият музикант своя инструмент, слепешком улучва най-нежните нюанси и като преподавател не бива да бъде подценен. В по-напредналите и висшите курсове — за началните би било жалко да се пилеят силите му — аз не бих могъл да мина без него. Нещо неповторимо е как той анализира изпитните игри на младежите, без да ги обезкуражи, и как разбира техните хитрини, безпогрешно разкрива и оголва всичко подражателско или само декоративно, в една добре обоснована, но още неуверена и пресилено композирана игра намира изворите на грешки и ги посочва, сякаш се отнася за безукорни анатомични препарати. Преди всичко този неподкупен и остър поглед при анализирането и коригирането му осигурява уважението на ученици и колеги, което иначе при неговото неуверено и постоянно смутено, плахо държане би било много съмнително. Това, което казах за гениалността на Т. като играч на стъклени перли — която е несравнима, — бих желал да илюстрирам с един пример. В началото на приятелството ми с него, когато в курсовете и двамата вече не намирахме какво толкова да учим от техниката, веднъж в час на особено доверие той ми даде възможност да надникна в няколко игри, които още тогава беше композирал. От пръв поглед ги намерих блестящи, някак нови и оригинални по стил, помолих го да ми заеме екипираните схеми за изучаване и видях в тези композиции — истински поеми — нещо толкова удивително и своеобразно, което, смятам, не бива да премълча и тук. Тези игри бяха малки драми с почти чиста монологична структура и отразяваха индивидуалния колкото застрашен, толкова и гениален душевен живот на своя създател като съвършен автопортрет. Те не бяха само диалектично концентрирани и спорещи, сякаш се противопоставяха две различни тематични групи, върху които играта се развиваше и чиито поредици и противопоставяния бяха много остроумни, а и синтезът, хармонизирането на противоположните гласове бе доведено до съвършенство не по обичайния, класически начин, нещо повече, това хармонизиране преминаваше в цял ред прегласи и всеки път, сякаш уморено и отчаяно, се спираше пред развръзката и замираше в тайна и съмнение. Чрез това игрите получаваха не само една вълнуваща и доколкото зная, никога досега недръзвана хроматика, но цялата игра ставаше израз на трагични съмнения и отричане, превръщаше се в пластичен образ на загадъчността на всяко старание на духа. При това по своята одухотвореност, както и в техническото си и калиграфско съвършенство, те бяха тъй необикновено красиви, че човек би могъл да плаче над тях. Всяка от тези игри така съкровено и сериозно се стремеше към развръзка, а накрая се отказваше от нея с толкова благородно самоотричане, че се превръщаше в съвършена елегия на тленността, вселена във всичко прекрасно, и най-после в елегия на загадъчността, стаена във всички цели на духа. Item22, в случай че Тегулариус ме надживее, мен или времето, в което заемам длъжността, аз го препоръчвам като необикновено нежно скъпоценно, но и застрашено богатство. Той трябва да се радва на много голяма свобода и съветът му следва да се взема под внимание при всички важни въпроси на играта. Ала никога ученици да не се оставят единствено на неговото ръководство.“

В течение на годините този забележителен човек действително става приятел на Кнехт. Към Кнехт, у когото освен на духа се възхищава и на нещо близко до властническата натура, той се отнася с трогателна преданост и нему дължим много от това, което знаем за магистъра. В тесния кръг на младите играчи на стъклени перли той е може би единственият, който не завижда на своя приятел за даденото му поръчение, и единственият, за когото отпътуването на Кнехт за неопределено време е толкова дълбока, почти непоносима болка и загуба.