Иконата

На трийсетгодишна възраст пое командването на специалния танков полк по време на Унгарската революция Именно там за първи път се противопостави на тогавашния съветски посланик Юрий Андропов, който щеше в последствие да се издигне до председател на КГБ, а след това и до генерален секретар на КПСС. Полковник Николаев отказа да обстрелва с картечница тълпите протестиращи унгарски граждани по улиците на Будапеща.

– Седемдесет процента от тях са жени и деца – каза той на съветския посланик и главен стратег на потушаването на революцията. – Хвърлят камъни. Ние им излизаме с танкове насреща. Какво могат да ни направят?

– Трябва да им бъде даден урок – крещеше Андропов. –Стреляй с картечницата!

Николаев знаеше какво може да причини тежката картечница на толкова много хора, събрани на едно място. Майка му и баща му бяха загинали така през 1941-ва в Смоленск.

– Щом искате да се стреля, стреляйте вие – отвърна той на Андропов.

Един висш генерал успокои положението, но кариерата на Николаев увисна на косъм. Андропов не прощаваше лесно.

До средата на шейсетте години Николаев бе изпращан във възможно най-отдалечените поделения. Прекара години по поречието на Амур и Усури на границата с Китай, докато Хрушчов се чудеше дали да нахлуе с танковете и да даде урок на Мао Цзедун.

Хрушчов бе свален, на негово място дойде Брежнев, положението се поуспокои и Николаев с удоволствие напусна пустите земи на границата с Манджурия, за да се върне в Москва.

През 1968-а, вече четирийсет и две годишен и с чин генерал-майор, той пое командването на една от дивизиите, изпратени в Чехословакия по време на Пражката пролет. При един от инцидентите лично поведе рота от танкове към центъра на града, за да спаси неколцина парашутисти, попаднали в беда. Случката се превърна в легенда сред десантниците.

После прекара четири години като преподавател по стратегия и тактика на танковия бой в академията „Фрунзе“, подготвяйки цяло поколение млади офицери, които го боготворяха. През 1973-а бе изпратен като съветник по военните въпроси в Сирия. Войната Йом Кипур тъкмо беше започнала.

Въпреки че не му влизаше в работата да се намесва във военните действия, той така добре познаваше танковете, доставени от Съветския съюз, че подготви и организира атака срещу израелската Седма танкова бригада отвъд Голанските възвишения.

Сирийците не можеха да се мерят с противниците си, но стратегията и тактиката бяха блестящи. Израелската танкова бригада в крайна сметка оцеля, но по едно време сирийците здравата ги бяха притиснали. Случаят се запомни като един от малкото, в които арабските танкови части създаваха проблеми на израелците.

След Сирия Николаев бе поканен в Генералния щаб да изготвя стратегия за офанзивни операции срещу НАТО. През 1979-а дойде Афганистан. На петдесет и три години генералът бе изправен пред възможността да поеме командването на Четирийсета армия, която щеше да се заеме с операцията. Постът означаваше повишение от генерал-лейтенант в генерал-полковник.

Той прегледа плановете, запозна се с терена, осведоми се за местното население и написа доклад, в който изказваше мнението си, че операцията е безсмислена, ще се превърне в касапница и ще стане съветски Виетнам. Андропов за втори път беше вбесен.

Николаев отново бе изпратен в шеста глуха да подготвя новобранци, а генералите, които отидоха в Афганистан, се върнаха с медали и почести, но и с десетки хиляди трупове в найлонови чували.

***

– Това е пълен абсурд. Не можеш да ме накараш да повярвам на тия глупости, каквото ще да става. – Стария генерал подхвърли папката върху коленете на Монк.

– Но трябва да ти призная, че имаш здрави нерви, американецо. Идваш в родината ми, в собствения ми дом.., да ми пълниш главата с тия злокобни лъжи...

– Кажете ми, генерале, какво мислите за нас?

– За вас?

– Да, за нас. Американците, западняците. Аз съм изпратен тук. Не съм дошъл по собствена воля. Защо, мислите, са ме пратили? Ако Комаров беше добър човек и лидер със славно бъдеще, мислите ли, че щеше да ни дреме на задниците

Възрастният генерал го изгледа, шокиран не толкова от грубия език, с който беше свикнал в армията, колкото от несломимата упоритост на по-младия мъж срещу него.

– Знам, че съм прекарал живота си да се боря срещу вас.

– Не, генерале, прекарали сте живота си да ни се противопоставяте. И то в услуга на режим, чийто извращения са ви добре известни...

– Говориш за моята родина, американецо. Оскърбленията са си изцяло за твоя сметка.

Монк се надвеси напред и сложи ръка на Черния манифест.

– Но такова нещо не е имало, нали? Нито при Хрушчов, нито при Брежнев, нито при Андропов...

– Ако е вярно! Ако изобщо е вярно! – изкрещя генералът. – Всеки би могъл да го напише.

– Прочетете това, щом се съмнявате. От него ще как сме се сдобили с документа. Един стар войник даде живота си, за да го извади на бял свят.

Той подаде на генерала доклада от разследването и му наля пълна чаша водка. Генералът я гаврътна по руски, наведнъж.

***