Иконата

През лятото на 1943-а руснаците укрепяха позициите си около Курск, където фронтовата линия образуваше дъга с дълбочина около сто и шейсет километра на запад. През юни седемнайсетгодишният младеж бе изпратен – заедно с неколцина други – да придружи влакова композиция с танкове до фронта, да ги разтовари на снабдителната станция, да ги предаде на командващия и да се върне в Челябинск. Изпълни всичките заръки с изключение на последната.

Новите танкове вече бяха наредени край релсите, когато командирът на полка, за който бяха предназначени, пристигна на станцията. Беше удивително млад, двайсет и няколко годишен, полковник, брадясал, изпит и каталясал.

– Нямам кьорав водач, мамка му – извика той на инженера, който ръководеше доставката. После се обърна към едрия русоляв младеж и попита: – Ти можеш ли да караш тия зверове?

– Да, другарю, но трябва да се върна в Танкоград.

– Никакви такива. Щом можеш да караш, оставаш тук.

Влакът отпраши на изток. Още преди да се опомни редник Николай Николаев бе облечен в груб памучен гащеризон, качен на един КВ-1 и изпратен към Прохоровка. Битката при Курск започна две седмици по-късно.

Курската битка включваше всъщност серия ожесточени и кървави сражения, които се водеха по цялата дължина на дъгата и продължиха два месеца. След края им Курск влезе в аналите като най-голямата танкова битка в световната история. В нея взеха участие шест хиляди танка, в това число и немските, два милиона души и четири хиляди самолета. Тази битка най-после доказа, че в крайна сметка немският „Панцер“ не е непобедим. Дори и в близък бой.

Немската армия току-що бе монтирала новото си чудо на техниката – танка „Тигър", чието осемдесет и осем милиметрово оръдие, заредено с бронебойни снаряду, можеше да омете абсолютно всичко по пътя си. Оръдието на КВ-1 беше доста по-малокалибрено, макар новият модел, който Николай бе доставил, да беше оборудван с подобрена система за далечно мерене.

На 12 юли руснаците започнаха контраатака и основните им позиции бяха в района на Прохоровка. В полка на Николай бяха останали едва шест танка, когато командирът забеляза пет немски „Панцера“ в далечината и реши да атакува. Руснаците превалиха в редица ниския хълм и се спуснаха в плитката низина под него. Немците бяха на отсрещната височина.

Но младият полковник бе допуснал фатална грешка. Вражеските танкове не бяха „Панцери“, а „Тигри“. Един по един те започнаха да целят с бронебойни снаряди шестте руски машини.

Танкът на Николай бе ударен два пъти. Първият снаряд разкъса веригите от едната страна и разцепи корпуса по дължина. Долу на мястото на водача Николай усети как машината се разтресе и спря. Вторият снаряд лизна оръдейния купол и се отклони към хълмовете отзад. Но ударът бе достатъчен да убие екипажа.

В танка имаше петима души. Четирима от тях бяха мъртви. Само Николай, усетил миризмата на нафта върху горещ метал, се опитваше ожулен, очукан и зашеметен, да изпълзи от тежката машина, преди да се е взривил заедно с нея.

Тела препречваха пътя му. Мерачът и пълначът лежаха проснати в основата на оръдието и от ушите, носовете и устите им течеше кръв и слуз. През зейналата дупка в коруса Николай виждаше „Тигрите“, които сновяха из низината сред дима на другите поразени руски танкове.

За негова изненада куполът все още можеше да се движи. Той взе един снаряд от сандъка, пъхна го в затвора и зареди. Никога не го беше правил преди, но бе гледал как става. Обикновено трябваха двама души. Зашеметен от удара и замаян от миризмата на нафта, той насочи оръдието, погледна в перископа, намери един "Тигър“ на около триста метра пред него и стреля.

Оказа се, че вражеският танк бе последният от петте. Другите четири продължиха напред, без да забележат нищо. Николай отново зареди, намери си друга цел и пак стреля. Снарядът се вклини между оръдейния купол и корпуса на „Тигъра“ и го взриви. Някъде под краката на Николай се чу глухо свистене и по тревата започнаха да пълзят пламъци. След втория му снаряд останалите три "Тигъра“ усетиха, че ги атакуват отзад, и започнаха да обръщат. С третия удар момчето порази странично корпуса на един от тях, а другите два се обърнаха и тръгнаха насреща му. Николай разбра, че с него е свършено. Скочи долу и се промуши през цепнатината в корпуса на танка, миг преди вражеският снаряд да отнесе купола, в който бе стоял. Танкът всеки момент щеше да експлодира, памучният му гащеризон беше на път да се запали. Николай се огледа зашеметен и започна да се търкаля надолу във високата трева.

Тогава стана нещо, което той не бе очаквал, а и не успя да види добре. Десет руски танка превалиха хълма и се спуснаха към низината. Немците разбраха, че нямат шанс, и се втурнаха на пълен ход към отсрещната височина. Единият успя да се добере до билото невредим и да изчезне зад хълма.

Николай усети, че някой го изправя на крака. Вдигна глава и видя непознат полковник. Плитката низина беше пълна с разнебитени танкове – шест руски и четири немски. Около неговия димяха трите поразени „Тигъра".

– Ти ли направи това? – полковникът.