До вечерта Анатолий Гришин бе мобилизирал личната си армия от информатори, която съвсем не беше за подценяване. Хиляди копия на паспортната снимка на Джейсън Монк бяха раздадени на членовете на Черната гвардия и Младежката бойна лига, които се пръснаха по улиците на Москва да търсят издирвания. По мащабност и всеобхватност операцията многократно надхвърляше усилията, вложени в издирването на чистача Леонид Зайцев.
Други снимки бяха връчени на шефовете на кланове в мафията на Долгоруки с нареждане обектът да се издири и задържи. Информаторите в милицията и имиграционните власти бяха предупредени да си отварят очите, Награда от сто милиарда рубли бе обявена за беглеца – сума, от която дъхът секваше.
Гришин успокои Игор Комаров, че от толкова очи и уши американецът просто няма къде да се скрие. Тази огромна мрежа от информатори беше в състояние да проникне във всяко кътче на Москва, във всяка дупка, във всеки ъгъл. Ако не се заключеше в собственото си посолство, откъдето не можеше да навреди, Джейсън Монк щеше да бъде открит.
Гришин бе почти прав. Но имаше едно място, до което руснаците нямаха достъп, и това бе затвореният и непристъпен свят на чеченците.
Джейсън Монк се бе преселил именно в този свят – в един безопасен апартамент над малко магазинче за подправки, охраняван от Мехмед, Аслан, Шариф и десетки други невидими хора на улицата, които надушваха руснаците на километри и си контактуваха на език, който никой друг не разбираше.
Във всеки случай Монк вече бе осъществил втория си контакт.
ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
От всички воини на Русия, действащи или уволнени, единственият, който по престиж можеше да се мери с десетина други, бе армейски генерал Николай Николаев.
На прага на седемдесет и четвъртата си година той все още внушаваше респект. Високата му фигура, изправената стойка, буйната бяла грива, загорилото лице, брулено от хиляди ветрове, и неизменните мустаци, засукани гордо в краищата, го отличаваха от останалите, където и да отидеше.
Беше прекарал живота си като танкист, командир на механизирана пехота. Беше се бил на всеки фронт, във всяко сражение, състояло се през петдесетте му години служба, и за онези, които бяха служили под негово командване – може би милиони към края на 1999-а, – той бе легенда.
За всеки бе ясно, че той щеше да се пенсионира като маршал, ако не беше "неприятният" му навик да не цепи басма на политици и службогонци.
Също като Леонид Зайцев, за когото той никога нямаше да си спомни, но когото навремето не потупал по рамото в един лагер край Потсдам, генералът бе роден край Смоленск на запад от Москва, само че единайсет години по-рано, през зимата на 1925-а.
Още помнеше деня, в който двамата с баща му минаха покрай една църква и възрастният мъж по навик се прекръсти. На въпроса какво прави, баща му се вцепени от страх и му каза никога да не споменава за това пред когото и да било.
Някъде по същото време един друг съветски младеж бе обявен за герой, загдето бе предай родителите си на НКВД за антипартийни забележки. Хората бяха починали в лагерите, а синът бе сочен за пример сред младите.
Ала малкият Коля обичаше баща си и не продума нито дума. Впоследствие разбра какво означава жестът но прие обясненията на учителите си, че е пълна глупост.
Беше на петнайсет години, когато на 22 юни 1941-ва година Германия обяви война на Съветския съюз. След по-малко от месец в Смоленск нахлуха немски танкове и заедно с хиляди други бежанци той избяга от града, за да се спаси. Родителите му не успяха. Не ги видя повече.
Високо и едро момче, той носи десетгодишната си сестричка близо сто и петдесет километра, докато накрая една нощ двамата се покатериха на товарен влак и продължиха на изток. Оказа се, че влакът не е обикновен. В него наред с останалия товар пътуваше демонтиран танков завод, изнесен от опасната зона, за да бъде пуснат отново в действие в някое закътано място в полите на Урал.
Премръзнали и изгладнели, двете деца изминаха разстоянието до Челябинск притиснати към покрива на влака, а там в подножието на планината инженерите отново монтираха завода, наречен Танкоград.
За училище и дума не можеше да става. Галина бе изпратена в сиропиталище, а Коля постъпи на работа в завода. Прекара там близо две години.
През лятото на 1942-ра съветската армия отчаяно се нуждаеше от хора и танкове край Харков и Сталинград. Бойната тактика беше традиционна и смъртоносна. За друга нямаше нито време, нито подготовка. Войниците просто бяха изпращани с танковете си срещу дулата на немските оръдия и никой не мислеше за загубите. Руската военна история не помнеше друг подход.
В Танкоград производството се увеличи неимоверно. Работеха по шестнайсет часа на ден, спяха под струговете. Произвеждаха КВ-1, кръстен на маршал Климент Ворошилов, бездарен като офицер, но любимец на Сталин. КВ-1 беше тежка машина, основният боен танк на съветската армия по онова време.