Иконата

Тези две издания, смесица от лесни конкурси с големи награди, секс-изповеди и расова пропаганда, бяха разнасяли думите на лидера до всяко кътче на страната и бяха допринесли невероятно много за неговата популярност сред електората.

– Кога можете да възстановите производството? – попита Кузнецов главния печатар.

– Когато се снабдим с нови преси – сви рамене човекът. – Тези не могат да се поправят. Най-рано след два месеца.

Кузнецов пребледня от ужас. Още не беше уведомил самия лидер. Успокояваше се, че грешката е на Гришин, задето не бе осигурил по-надеждна охрана на мястото, но така или иначе, едно беше сигурно: вестникът нямаше да излезе тази събота, нито пък списанието – в края на месеца. И това щеше да продължи най-малко десет седмици. А президентските избори бяха след осем.

***

Утрото не беше добро и за следователя Бородин, макар да бе дошъл на работа в отдел „Убийства" на „Петровка" в добро настроение.

Ведростта му през изминалата седмица не бе останала незабелязана от колегите му, въпреки че никой не намираше обяснение за нея. А то всъщност беше съвсем просто: предавайки двата ценни документа на полковник Гришин след все още неизяснената експлозия в хотел „Метропол“, Бородин си бе заработил солидна добавка към месечните доходи.

Лично той бе убеден, че няма никакъв смисъл да продължава разследването на атентата в хотела. Ремонтните работи вече бяха започнали, застрахователите, най-вероятно чужденци, щяха да покрият разходите, американският гост бе мъртъв и мистерията беше пълна. А дори да подозираше, че интересът на Гришин към американеца има нещо общо с внезапната му смърт, Бородин не смяташе да го прави на въпрос.

След по-малко от два месеца Игор Комаров без съмнение щеше да стане новият президент на Руската федерация, а вторият човек след него щеше да бъде полковник Гришин. Зашеметяващи награди очакваха онези, които му бяха служили добре в опозиционните години.

Всички в отдела обсъждаха снощния атентат в печатницата в Съюза на патриотичните сили. Бородин веднага приписа вината на комунистите на Зюганов или пък на платените разбойници на някоя мафиотска групировка. Не му беше ясен само мотивът. Тъкмо споделяше теориите си с колегите, когато телефонът на бюрото му иззвъня.

– Бородин? – попита глас отсреща.

– Да, инспектор Бородин е на телефона.

– Обажда се Кузмин.

Следователят напъна мозъка си, но нищо не му дойде на ум. – Кой?

– Професор Кузмин. Съдебна медицина. Втори медицински институт. Вие ли сте ми изпратили пробите от атентата в „Метропол“? На папката пише вашето име.

– А, да, аз отговарям за случая.

– Значи сте пълен глупак.

– Моля?

– Току-що приключих анализа на тленните останки, които ми донесохте от хотелската стая. Заедно с една шепа стърготини и стъкълца, които нямат нищо общо с мен – каза сприхавият патолог.

– И какъв е проблемът, професоре? Човекът е мъртъв, нали?

Гласът отсреща вече притреперваше от гняв.

– Разбира се, че е мъртъв, идиот такъв. Нямаше да е на парчета в лабораторията ми, ако беше жив.

– Тогава не виждам къде е проблемът. От години се занимавам с убийства и по-мъртъв труп не съм виждал.

Патологът пое дълбоко въздух, овладя се и продължи с кроткия и спокоен глас на човек, който говори на малко и доста тъпичко дете.

– Въпросът, драги ми Бородин, е: кой е мъртъв?

– Ами американския турист, разбира се. Нали имате кокалите му там.

– Да, имам кокали, следовател Бородин. – Лекарят наблегна на думата „следовател“, намеквайки, че онзи отсреща ще се озори да намери и пътя до тоалетната ако не следва куче-водач. – Очаквах да открия и следи от тъкани, мускули, сухожилия, кожа, коса, нокти, вътрешности.., или поне два-три грама костен мозък. Но какво намирам? Кости, само кости.

– Не ви разбирам. Какво им е на костите?

Търпението на професора окончателно се изчерпа и на Бородин му се наложи да отмести слушалката от ухото си, за да не му се спука тъпанчето.

– Нищо им няма на шибаните кости. Много са си хубави даже. Като ги гледам, от двайсет години насам не са мръднали. Защото по мои сметки горе-долу преди толкова време е умрял някогашният им собственик. Онова, което се опитвам да втълпя в тъпата ви глава, е че някой си е направил труда да взриви най-обикновен скелет от ония, дето всеки студент по медицина държи в ъгъла на стаята си.

Бородин зяпна като риба.

– Искате да кажете, че американецът не е бил в онази стая? – попита той.

– Не и когато е станала експлозията – отвърна професор Кузмин. – Кой беше той всъщност? Или по-скоро кой е, тъй като най-вероятно си е жив и здрав?

– Не знам. Някакъв американски учен.

– А, виждате ли, интелектуалец. Като мен. Е, кажете му, че ми харесва чувството му за хумор. Къде да ви пратя доклада от анализа?

Последното нещо, което Бородин искаше, бе този доклад да се озове на бюрото му. Затова даде името на един генерал-майор от Президиума на милицията и каза на професора да го прати там.

Папката пристигна в кабинета на генерала още същия следобед и той веднага се обади на полковник Гришин, за да му съобщи новината. Не получи похвала.