Иконата

Николай почти не го чуваше. Ушите му кънтяха от тътена, гадеше му се. Намери сили само да кимне.

– Ела с мен – каза полковникът.

Зад хълма ги чакаше малка газка. Полковникът седна зад волана и го закара в някакъв лагер на около петнайсетина километра на изток. Пред централната палатка в лагера беше опъната голяма маса, покрита с карти, над които се взираха десетина висши офицери. Полковникът спря наблизо, отиде до палатката и козирува. Командващият генерал вдигна глава и го погледна.

От предната седалка на колата Николай видя полковникът да говори нещо на офицерите, след което всички глави се извърнаха към него. После генералът му махна с ръка да дойде. Притеснен да не го накажат, задето е оставил двата немски танка да се изплъзнат, Николай слезе от колата и се приближи. Памучният му гащеризон беше обгорен, лицето му – цялото в сажди. Вонеше на нафта и кордит.

– Три „Тигъра“? – каза генерал Павел Ротмистров, командващ Първа танкова армия. – В гръб? С разнебитен КВ?

Николай стоеше като глупак и не смееше да продума.

Генералът се усмихна и обърна глава към дребен, набит мъж със свински очички и нашивки на политкомисар.

– Мисля, че такава постъпка заслужава късче метал.

Комисарят кимна. Другарят Сталин щеше да го одобри. Някакъв адютант донесе една кутийка от палатката на Ротмистров закачи златната звезда „Герой на Съветския съюз" върху обгорената дреха на седемнайсетгодишния младеж, а комисарят, чието име бе Никита Хрушчов, стоеше отстрани и кимаше одобрително.

На Николай Николаев бе наредено да мине през полевата болница, където обгорените му ръце и лице бяха намазани с миризлив мехлем, и да се яви в щаба на генерала. Там получи офицерско звание, лейтенантски нашивки и взвод от три КВ-1. После отново се върна на фронта.

Същата зима, оставил Курската дъга на километри след себе си и подгонил „Панцерите“ в отстъпление на запад, той получи капитански звезди и рота чисто нови тежки танкове, току-що излезли от завода. Бяха ги кръстили ИС-II – на Йосиф Сталин. Със сто двайсет и две милиметровото си оръдие и дебелата, почти непробиваема броня, те станаха известни като „тигроубийците“.

За изключителната си храброст по време на операция „Багратион“ Николай Николаев получи второто си звание „Герой на Съветския съюз“, а в покрайнините на Берлин, под командването на маршал Чуйков – и третото.

С този човек бе дошъл да се срещне Джейсън Монк близо петдесет и пет години по-късно.

Ако бе проявил повече такт спрямо Политбюро, старият генерал не само щеше да се пенсионира като маршал, но щеше да получи в дар от държавата и просторна вила на брега на Москва река край Переделкино, където се ширеха всички останали номенклатурчици. Но той винаги им бе казвал какво мисли за тях, а те рядко оставаха поласкани.

Лишен от привилегии, той си бе построил скромна дървена къщичка край магистралата за Минск малко преди Тухово – район, пълен с военни подразделения, където можеше поне да се чувства близо до любимата си армия.

Никога не се беше женил – „в такъв живот място за момичета няма“, бе казвал често на колегите си при многобройните си премествания из най-затънтените гарнизони на Съветската империя – и на седемдесет и три години делеше дома си с верен прислужник, старши сержант от запаса с един крак, и ирландска хрътка с четири.

Монк бе открил невзрачната му къщурка, разпитвайки жителите на съседните села къде живее чичо Коля. Преди години, когато генералът бе навлязъл в петдесетте, по-младите офицери бяха започнали да го наричат помежду си и псевдонимът си остана. Косата и мустаците му бяха побелели преждевременно и той наистина изглеждаше достатъчно стар, че да е чичо на всички. Армейски генерал Николаев звучеше чудесно като за пред журналистите, но всеки бивш войник или офицер в страната го знаеше просто като чичо

Коля.

И тъй като Монк пътуваше с автомобил на Министерството на отбраната и беше облечен в униформата на полковник от Генералния щаб, селяните не виждаха причина да не го упътят къде живее чичо Коля.

Навън беше тъмно като в рог и ужасно студено, когато Монк почука на вратата на къщата. Отвори му накуцващият прислужник и, виждайки униформата, веднага го покани вътре.

Часът минаваше девет, генерал Николаев не очакваше гости, но непознатият полковник и дипломатическото му куфарче дори не го изненадаха кой знае колко. Седеше в любимото си кресло край бумтящия огън, четеше мемоарите на един по-млад генерал и от време на време пръхтеше с насмешка. Познаваше ги до един, знаеше какво са правили и – още по-лошо – какво никога не са правили, независимо какво твърдяха сега, когато им се бе отдал случай да изкарат пари, съчинявайки наново историята.

Когато Володя влезе и обяви, че е дошъл човек от Москва, генералът остави четивото си и вдигна глава.

– Кой си ти? – попита той.

– Някой, който би желал да поговори с вас, генерале.

– От Москва ли си?

– За момента, да.

– Е, щом си дошъл, говори – генералът кимна към куфарчето. – Документи от министерството ли носиш?

– Не точно. Наистина са документи, но от друго място.