– Струва ми се, че той е открил истината. Май ще се окаже, че ние сме грешили през всичките тия години. Сигурно наистина трябва да се върнем към Господа и да възстановим царя.
Интервюто се превърна във сензация. Не толкова заради онова, което се казваше в него, колкото заради онзи, който го казваше. Най-великият жив воин на Русия бе направил изявление, което щеше да се чете от всеки офицер и войник в страната и от голяма част от двайсетте милиона ветерани.
Интервюто беше препечатано без съкращения в седмичника „Наша армия“, последовател на „Красная звезда“, който се получаваше във всяко едно руско поделение. Части от него бяха цитирани в централните новини и повторени по радиото. След това генералът отказа да говори пред медиите.
В сградата до булевард „Киселни“ Кузнецов едва не се разплака, когато застана пред каменното лице на Игор Комаров.
– Не разбирам, господин президент. Просто умът ми не го побира. Ако е имало човек, в когото да съм виждал ваш най-верен привърженик и почитател, то това е генерал Николаев.
Игор Комаров и Анатолий Гришин, който стоеше до прозореца, вперил поглед към заснежения двор, го изслушаха в пълно мълчание. После младият шеф на пропагандата се върна в кабинета си и продължи да звъни из средствата за масова информация, за да минимизира щетите.
Това обаче съвсем не беше лесно. Не можеше да обяви чичо Коля за изкуфял старец, който не знае какво приказва, защото това очевидно не беше така. Единственият му аргумент бе, че генералът не е разбрал правилно намеренията и политиката на Комаров. Но въпросите за това, откъде идват средствата на Съюза на патриотичните сили, започваха да стават все по-неудобни.
Положението на Съюза можеше да се облекчи, като на темата се посвети целият следващ брой на "Пробудисъ!“ заедно с месечното издание на „Родина“. Но те, уви, бяха замлъкнали след експлозията в печатницата, а новите машини още не бяха тръгнали от Балтимор.
Тишината в кабинета на председателя на Съюза на патриотичните сили най-после бе нарушена от Игор Комаров.
– Той е чел Черния манифест, нали?
– Предполагам – отвърна Гришин.
– Първо печатницата, после тайните срещи с патриарха, сега и това. Какво става, по дяволите?
– Саботират ни, господин президент.
Гласът на Игор Комаров бе тих, измамно тих. Но лицето му бе станало мъртвешки бледо и на скулите две алени петна. Подобно на покойния секретар Акопов, Анатолий Гришин познаваше гнева на фашисткия лидер и дори и той се страхуваше от него. Когато Комаров заговори отново, гласът му се бе снишил почти до шепот.
– Ти си тук, Анатолий, до мен, като моя дясна ръка, като човек, пределен да стане вторият по власт в Русия след мен, именно за да ме предпазваш от саботажи. Кой стои зад всичко това?
– Един англичанин на име Ървин и един американец на име Монк.
– Двама души? Само те?
– Явно имат силен гръб, господин президент. Разполагат и с манифеста. Показват го насам-натам.
Комаров стана от бюрото си, взе тежката абаносова линия и започна да я удря в лявата си длан.
– Тогава ги намери и ги ликвидирай, Анатолий. Открий какво са намислили и го предотврати. Чуй ме внимателно. На петнайсети януари след малко повече от шест седмици сто и десет милиона руски избиратели ще гласуват за следващия президент на Русия. Аз искам те да гласуват за мен. При седемдесет процента участие, това означава седемдесет и седем милиона гласа. Искам четирийсет милиона от тях. Искам да спечеля на първия тур, без балотаж. Преди една седмица можех да разчитам на шейсет милиона. Този идиот генералът току-що ме лиши от десет.
Думата „десет“ прозвуча почти като рев на див звяр. Линията продължаваше да се движи нагоре-надолу, но Комаров вече удряше по бюрото си. Изведнъж започна да крещи неистово и да млати с линията по телефона си, докато бакелитът не се раздроби на парчета. Гришин стоеше като вкаменен. В коридора цареше гробна тишина. Всички служители се бяха смразили на местата си.
– Сега пък някакъв откачен поп ще агитира за връщане на царя! Няма да има друг цар в тая страна освен мен! И като се кача на престола, така ще ги науча на ред, че Иван Грозни ще им се види ангел!
Той не спираше да удря потрошените остатъци от телефона, вперил обезумял поглед в разпилените парчета, сякаш апаратът бе непокорният руски народ, когото той щеше да вкара в пътя с бой.
Последните му думи отекнаха в тишината и той остави линията на бюрото си. Пое дълбоко въздух, овладя се, възвърна нормалния си глас, но ръцете му така неудържимо трепереха, че му се наложи да опре и десетте си пръста на бюрото, за да ги укроти.
– Днес ще говоря на митинг във Владимир – най-големия в кампанията. Ще го излъчат в цялата страна утре. След това всяка вечер до изборите ще излизам с обръщение към нацията. Средствата са осигурени. Това е моя работа. С рекламата се занимава Кузнецов.– Той протегна ръка през бюрото и насочи показалец право към лицето на Гришин. – Ти, Анатолий Гришин, имаш една-единствена работа. Да спреш саботажа.