Иконата

– Опитах се, но по-младият си беше преметнал шала на дръжката. Нищо не виждах и почти нищо не можех да чуя. После се чуха стъпки, сигурно пазачът бе тръгнал на оглед, и аз избягах.

– Спомена ли си името този възрастен англичанин?

– Не. Поне не докато аз бях там. Може би се е представил, докато правех кафето. Заради шала не виждах нищо и едвам долавях по някоя дума. Обаче нищо не можах да разбера.

– Кажи ми какво си чул, може пък аз да разбера.

– Патриархът повиши глас само веднъж. Чух го да казва: „Да върнем царя?“ Стори ми се изумен. После отново утихнаха.

Полковник Гришин стоеше, гледаше Светата майка с Младенеца и се чувстваше, сякаш някой го е зашлевил през лицето. Онова, което току-що бе чул, може би нямаше смисъл за глупавия свещеник, но означаваше твърде много за него.

В една конституционна монархия нямаше място за президент. Начело на правителството щеше да застане министър-председател, лидер на партията с мнозинство в парламента, но той щеше да се отчита пред Държавната дума, а това вече нямаше нищо общо с намеренията на Игор Комаров да установи еднопартийна диктатура.

– Как изглеждаше човекът? – попита спокойно Гришин.

– Среден на ръст, слаб, с посивяла коса, около седемдесетгодишен.

– Имаш ли представа откъде може да е дошъл?

– А, да. За разлика от предишния, този дойде с кола, която остана да го чака отпред. Видях я, като ги изпращах. Беше лимузина. Записах ѝ номера, преди да завие зад ъгъла.

Той подаде на полковника листче хартия.

– Постъпил си много правилно, отче. Няма да забравим за помощта ти.

Хората на Анатолий Гришин действаха бързо и експедитивно. Едно обаждане в Автомобилната инспекция, и номерът беше проверен след по-малко от час. Лимузината беше собственост на хотел „Национал“ Задачата бе възложена на Кузнецов. С перфектния си американски английски той спокойно можеше да мине за американец. Пристигна в „Национал“ малко след дванайсет на обяд и се приближи към портиера.

– Прощавайте, говорите ли английски?

-Да, господине.

– Чудесно. Вижте, снощи вечерях тук наблизо и се запознах с един английски джентълмен, който седеше на съседната маса. Поприказвахме си, после той си тръгна, но забрави това на масата.

Кузнецов извади запалка. Беше златна и скъпа, „Картие“. Портиерът се озадачи.

– Да, сър?

– Хукнах след него, но не успях да го настигна. Видях само колата му.., голям черен мерцедес. От ресторанта ми казаха, че може би е ваш. Успях да запиша номера. Ето го.

Той му показа някакво листче.

– Да, сър. Наш е. Един момент, моля.

Портиерът провери в дневника от миналата вечер. Трябва да е бил господин Тръбшоу. Искате ли да му предам запалката?

– Не се притеснявайте. Ще я оставя на рецепцията. Кузнецов махна безгрижно с ръка и тръгна към рецепцията, прибирайки запалката в джоба си.

– Здравейте. Бихте ли ми казали в коя стая е господин Тръбшоу?

Девойката зад гишето беше тъмнокоса и красива, и време на време излизаше с американци. Усмихна се лъчезарно и каза:

– Един момент, сър.

После натрака името на компютъра и поклати глава.

– Съжалявам. Господин Тръбшоу и спътникът му са си тръгнали тази сутрин.

– По дяволите. Надявах се да го заваря. Знаете ли дали е напуснал Москва?

Тя пак провери в компютъра.

– Да, сър, сутринта сме потвърдили резервацията му за обедния полет до Лондон.

Кузнецов нямаше ни най-малка представа защо полковник Гришин издирва мистериозния господин Тръбшоу, но му докладва какво е открил. Когато младокът си тръгна, полковникът се обади на връзката си във Визовия отдел на Вътрешното министерство и няколко часа по-късно получи данните на Тръбшоу на личния си факс. Снимката, приложена към молбата му за виза в Руското посолство в Лондон, бе донесена на ръка.

– Увеличете я – нареди Гришин на подчинените си.

Лицето на възрастния англичанин не му говореше нищо. Но познаваше човек, който можеше да му каже кой е.

На пет километра надолу по „Тверская“, където шосето за Минск вече на два пъти е сменило името си, се издига величавата „Триумфална арка.“ Встрани от нея се намира улица „Маросейка“.

Два от жилищните блокове на тази улица са предназначени изцяло за пенсионирани висши офицери от бившия КГБ, на които държавата е осигурила уютни и комфортни старини.

През зимата на 1999-а сред тях бе един от най-опасните руски разузнавачи, генерал Юрий Дроздов. В разгара на Студената война той бе ръководил всички операции на КГБ по цялото източно крайбрежие на Америка, преди да бъде върнат в Москва, за да оглави свръхсекретното управление „Нелегално разузнаване“.

Нелегалните разузнавачи са онези, които влизат във вражеската територия без какъвто и да било дипломатически имунитет и, внедрени като бизнесмени, учени и какво ли още не, ръководят на място агентите, които са вербували. Години наред Дроздов бе обучавал и изпращал по света нелегалните разузнавачи на КГБ.

Гришин се бе засякъл с него за кратко в последните дни преди пенсионирането му, когато генералът оглавяваше малката и дискретна група, поела анализирането на огромното количество сведения, пристигащи от Олдрич Еймс, а полковникът водеше разпитите на разконспирираните шпиони.