Иконата

– Значи сигурно използва търговските спътници. „Чиниите“ на американското правителство предимно наблюдават и подслушват нас. И предават дипломатическия трафик, разбира се. Но сега горе е пълно с търговски сателити, фирмите си наемат време и контактуват с клоновете си по целия свят.

– Мисля, че моят човек предава от Москва. Може би и приема.

– Приемането не ни върши работа. Съобщение от спътник може да се приеме във всяка една точка от Архангелск до Кримския полуостров. Можем да го засечем къде се намира само когато предава.

– Тоест, ако руска търговска фирма ви наеме да откриете изпращача, бихте могли да го направите?

– Може би. Но струва доста скъпо, в зависимост от това колко хора и компютри работят по случая, колко часа в денонощието ще го следим.

– Двайсет и четири часа – каза Гришин. – Всички хора, с които разполагате.

Ученият зяпна от почуда. Това щеше да струва милиони долари.

– Доста сериозна поръчка.

– Не се шегувам.

– Съобщенията ли искате?

– Не, местонахождението на изпращача.

– Това е по-трудно. Веднъж като засечем съобщението, можем после на спокойствие да го изучаваме и разшифроваме. А изпращачът е в ефир само за наносекунди.

Един ден след срещата на Монк с генерал Николаев ФАПСИ успя да хване мигновен сигнал. Човекът на Гришин се обади в къщата до булевард „Киселни“.

– Включи се – каза той.

– Засякохте ли съобщението?

– Да, не е търговско. Използва еднократни кодове. Не подлежат на разшифроване.

– Това не ми върши работа – отвърна Гришин. – Откъде предава?

– Голяма Москва.

– Прекрасно, такова малко местенце. Трябва ми сградата.

– Имай търпение. Мисля, че разбрахме с кой спътник работи. Най-вероятно използва един от двата сателита на ИнТелКор, които прелитат над нас всеки ден. Единият беше в обсег, когато засякохме съобщението. Можем да се съсредоточим върху тях занапред.

– Действайте – каза Гришин.

Вече шести ден Монк успяваше да се изплъзне от армията издирвачи, които Гришин бе пуснал по улиците на града. Полковникът беше озадачен. Американецът трябваше да се храни все пак. Или се беше сврял в някоя дупка и не смееше да си покаже носа навън, което означаше, че не може да им навреди; или се придвижваше из града като руснак, с някаква маскировка, която хората му скоро щяха да разпознаят; или пък се беше измъкнал от страната след единствения си безполезен контакт с патриарха. А може би някой го пазеше? Хранеше го, осигуряваше му подслон, транспорт, прикритие охрана. Но кой? Кой беше този някой?

Анатолий Гришин още не можеше да реши тази загадка.

***

Два дни след разговора си с доктор Пробин в „Риц" сър Найджъл Ървин кацна на летището в Москва. Придружаваше го личен преводач. Въпреки че руският му бе доста добър навремето, отдавна не можеше да разчита на него за такива деликатни разговори.

Човекът, когото бе довел със себе си, бе същият онзи бивш боец Брайън Маркс, само дето този път на паспорта стоеше истинската му фамилия – Винсънт.

Служителят на паспортното гише на летището провери двете имена в компютъра, но нито един от пристигащите не беше регистриран като редовен посетител.

– Заедно ли сте? – попита той.

Двамата очевидно бяха на различна възраст. Единият беше слаб, побелял и – ако се съди по паспорта му –близо седемдесет и пет годишен. Другият наближаваше трийсетте, носеше тъмен костюм и изглеждаше доста як.

– Аз съм преводач на господина – поясни Винсънт.

– Не говоря добре езика – добави услужливо сър Найджъл на развален руски.

Служителят изобщо не се впечатли. Чуждите бизнесмени рядко знаеха руски. Някои наемаха преводачи от агенциите в Москва, но по-едрите риби си водеха техни хора. Беше съвсем нормално. Той подпечата паспортите и махна на чужденците да минават.

В града двамата се настаниха в „Национал“, където преди време беше отседнал злощастният Джеферсън. Двайсет и четири часа по-рано един мургав чеченец, когото едва ли някой си спомняше, беше оставил на рецепцията плик за сър Найджъл Ървин.

Англичанинът го получи заедно с ключа от стаята си.

В него имаше празен лист хартия. Дори да попаднеше в чужди ръце, нямаше да навреди с нищо. Съобщението не беше на листа, а от вътрешната страна на плика, написано с лимонов сок.

Брайън Винсънт разряза плика по краищата и внимателно го загря с пламъка на една кибритена клечка. На едно място хартията покафеня и на белия фон се различиха седемте цифри на частен телефонен номер. Щом се увери, че ги е научил наизуст, сър Найджъл каза на Винсънт да изгори плика и да изхвърли пепелта в тоалетната чиния, след което двамата кротко вечеряха в хотела и зачакаха да стане десет часът.

Личният телефон на патриарх Алексей II в кабинета в дома му иззвъня и той вдигна слушалката. Хората, които знаеха този номер, се брояха на пръсти, и патриархът ги познаваше до един.

– Да – каза той предпазливо в слушалката.

Гласът отсреща му беше непознат. Човекът говореше добре руски, но не беше руснак.

– Патриарх Алексей?

– Кой се обажда?

– Ваше светейшество, не се познаваме, но аз съм преводач на господина, с когото пристигнах. Преди няколко дни любезно приехте един свещеник от Лондон.

– Да, спомням си.