Иконата

– Той каза, че ще ви посети и друг, по-възрастен човек, който би желал да проведе изключително важен разговор с вас. Той е тук до мен. Моли да го приемете.

– Сега, тази вечер?

– Всяко отлагане може да се окаже фатално.

– Защо?

– Тук в Москва има хора, които скоро ще разпознаят господина. Вероятно ще го поставят под наблюдение. Трябва да бъдем изключително дискретни.

Последният аргумент не беше чужд на разтревоженият прелат.

– Добре. Къде се намирате?

– На няколко минути път от вас. Готови сме да тръгнем веднага.

– Тогава след половин час, тук.

Този път предупреденият пазач отвори вратата, без да задава въпроси, и притесненият, но страшно любопитен отец Максим придружи двамата посетители до личния кабинет на патриарха. Лимузината, която сър Найджъл бе наел от хотела, остана да ги чака на тротоара.

Патриарх Алексей и този път беше облечен в светлосиво расо. На врата му на верижка висеше малко разпятие. Той поздрави гостите си и ги покани да седнат.

– Позволете ми най-напред да се извиня за незадоволителния си руски, който ме принуждава да разговарям с Ваше светейшество чрез преводач — каза сър Найджъл.

Винсънт бързо преведе. Патриархът кимна и се усмихна.

– А аз, уви, не говоря английски – отвърна. – А, отче Максим, оставете таблата на масата, моля. Ще се обслужим сами. Свободен сте.

Сър Найджъл се представи, като пропусна да отбележи, че навремето е бил висш офицер от разузнаването, работил срещу Русия и всичките ѝ операции. Ограничи се с това, че е ветеран от британските „външни служби“ (горе-долу вярно), понастоящем пенсионер, но е бил повикан, за да проведе този разговор.

Без да споменава за Линкълновия съвет, той уведоми патриарха, че Черният манифест е бил показан на ограничен кръг от хора с огромно влияние, които са останали дълбоко потресени от съдържанието му.

– Както, убеден съм, и вие, Ваше светейшество.

Алексей тъжно кимна след края на превода.

– Дошъл съм, за да изкажа убеждението си, че сегашната ситуация засяга всички нас – добронамерените хора във и извън Русия. И както е казал един английски поет: човек не е самотен остров. Всички сме част от едно цяло. Ако Русия, една от най-великите държави на света, попадне в ръцете на жесток диктатор, това би било трагедия – за нас на Запад, за руския народ и най-вече за Светата църква.

– Напълно споделям мнението ви – каза патриархът, –но Църквата не може да се намесва в политиката.

– Не, разбира се. Но тя трябва да се бори срещу злото, да защитава морала, нали така?

– Естествено.

– Освен това има право да защитава целостта си и да начини да се предпази от онези, които искат да я унищожат.

– Без съмнение.

– Тогава Църквата може да призове вярващите да не предприемат действия, които биха насърчили злото и биха навредили на самата нея.

– Ако Църквата се противопостави открито на Игор Комаров и той все пак спечели изборите, това би било равносилно на самоубийство – каза Алексей II. – Така ще го възприемат и стоте митрополити и мнозинството от тях ще гласуват срещу подобно решение.

– Съществуват и други начини – каза сър Найджъл и в продължение на няколко минути описа конституционна реформа, от която патриархът остана като гръмнат.

– Сигурно се шегувате, сър Найджъл – каза той накрая. –Да възстановим монархията? Да върнем царя? Народът няма да подкрепи такъв обрат.

– Нека се опитаме да погледнем в бъдещето – предложи Ървин. – И двамата знаем, че Русия се намира в безизходица. От едната страна имаме хаос, назряващи конфликти, размирици, дори гражданска война, подобна на тази в Югославия. Не може да има напредък без стабилност. Русия се люшка като кораб в бурно море. Един ден ще се разпадне, основите ѝ ще рухнат и народът ще загине. От другата страна стои диктатура, жесток деспотизъм, несравним с нищо, което изстрадалата ви родина е преживяла. Вие какво бихте избрали за народа си.

– Нищо – отвърна патриархът. – Перспективите са ужасяващи.

– Тогава не забравяйте, че една конституционна монархия винаги представлява пречка пред едноличната диктатура. Двете не могат да съществуват заедно. Едното трябва да отпадне. Всяка нация се нуждае от символ, на който да се уповава в трудни времена, който да я обединява въпреки етническите различия и езиковите бариери. Комаров е заложил на национализма. Това е неговата икона. Никой няма да гласува срещу него при положение, че от другата страна няма нищо. Трябва да намери алтернатива. Друг символ. Друга икона.

– Но ако проповядваме за възстановяване на... – понечи да възрази патриархът.

– Това няма да означава непременно, че се противопоставяте на Комаров — прекъсна го англичанинът. –Ще проповядвате за една нова стабилност, за един обединителен символ. Комаров не може да ви обвини, че се намесвате в политиката, нито пък че се опълчвате срещу него, макар да е възможно да заподозре каква е крайната цел. А тя не се ограничава само с Комаров...