Иконата

Найджъл Ървин старателно изреди примамливите перспективи пред патриарха. Сливането на Църквата и Трона, пълното възстановяване на Православната църква в целия ѝ блясък, завръщането на патриарха на Москва и цяла Русия в двореца зад стените на Кремъл, множеството западни кредити и инвестиции, които неминуемо ще дойдат, ако страната се стабилизира.

– Аргументите ви са силни и лично аз ги приемам с открито сърце – каза Алексей II след кратък размисъл.

– Виждал съм Черния манифест и знам какво ни очаква. Христовите ми братя от Светия синод не са го виждали и няма да му повярват. Публикувайте го и половин Русия ще застане на ваша страна... Иначе не мога да ви помогна. Познавам отлично хората си и знам каква ще е реакцията.

– А ако друг вдигне глас? Не вие, Ваше светейшество, не лично вие, но някоя силна и обаятелна личност, с вашето мълчаливо съгласие?

Имаше предвид странстващия проповедник отец Григорий Русаков, когото патриархът лично бе упълномощил да проповядва, въпреки несъгласието на Светия синод.

На младини отец Русаков бе правил многобройни опити да постъпи в Семинарията, но така и не бе допуснат. Беше прекалено интелигентен за вкусовете на КГБ и притежаваше твърде силен характер. Затова се оттегли в един манастир в Сибир, прие духовен сан и тръгна из страната да проповядва, стараейки се да избегне тайната полиция.

Хванаха го, разбира се, и го осъдиха на пет години трудов лагер за пропаганда против държавата. В съда отказа от услугите на служебния адвокат и така блестящо проведе защитата си, че накара съдиите да признаят, че нарушават Съветската конституция.

Амнистията на Горбачов завари трийсет и пет годишния свещеник все така вдъхновен и пламенен. Той продължи да проповядва от място на място, но в проповедите си така заклеймяваше митрополитите за бездействието и продажността им, че повечето от тях дотичаха при Алексей да го молят отново да запре младия проповедник.

Преоблечен като енорийски свещеник, Алексей II отиде на една от сбирките му да го чуе.

„Да можех да обърна целия този плам, мислеше си той докато стоеше сред тълпата, цялата тази страст и вдъхновение в услуга на Църквата.“

Силата на отец Григорий бе в това, че грабваше сърцата на хората. Говореше им на народния език, така както разговаряха помежду си работниците. Понякога дори подправяше речите си с някоя пикантна фраза, научена в трудовия лагер. Знаеше езика на младите, познаваше попидолите им по име, разбираше колко е трудно за една домакиня да свърже двата края, как водката притъпява трудностите.

Макар да не бе женен и да живееше като аскет, той познаваше греховете на плътта, както нито една семинария не би могла да го научи. Две популярни младежки списания го сочеха като секс-символ.

В крайна сметка Алексей II не отиде в милицията, а покани черната овца на вечеря. Оскъдна, сервирана лично от патриарха на дървена маса в една от стаите на Данииловския манастир. Разговаряха цяла нощ. Алексей му обясни какво иска от него и как може да помогне на една Църква, служила прекадено дълго на деспотичен режим, да намери отново мястото си сред сто и четирийсетте милиона християни на Русия.

Още преди да се зазори, двамата бяха сключили негласното споразумение отец Григорий да насърчава слушателите си да приемат Бог в домовете си и на работните места, но и да се върнат в Църквата, колкото и покварена да е тя. Невидимата ръка на патриарха свърши останалото. Една голяма телевизионна компания започна да излъчва седмични репортажи от препълнените сбирки на отец Григорий и проповедите му се гледаха от милиони хора, които той никога не можеше да посети лично. През зимата на 1999-а този самотен свещеник надминаваше по популярност и ораторски качества дори и Игор Комаров.

Патриархът помисли малко и каза:

– Ще поговоря с отец Григорий за завръщането на царя.

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Както винаги в края на ноември, вятърът свистеше по Стария площад и навяваше първия сняг на зимата, сякаш за да напомни за свирепия студ, който скоро щеше да скове всичко.

Дебелият свещеник наведе глава срещу вихъра и забърза през малкия двор към църквата „Вси светии“, където беше топло и миришеше на влажни дрехи и тамян.

Щом телохранителите в колата отсреща се увериха, че никой не го следи, полковник Гришин го последва в храма.

– Звънял си – каза той, заставайки редом с него, сякаш за да се наслади на стенописите.

– Снощи дойде един човек. От Англия.

– Да не е от Америка? Сигурен ли си, че не е от Америка?

– Да, полковник. Малко след десет часа Негово светейшество ми каза да посрещна един господин от Англия и да го въведа. Дойде с преводач, много по-млад от него. Посрещнах ги и ги заведох до кабинета. После им поднесох кафе.

– За какво си говореха?

– Докато бях в стаята, по-възрастният се извини, че не говорел добре руски. Другият превеждаше дума по дума. Патриархът ми каза да оставя кафето и да си вървя.

– Остана ли да подслушваш пред вратата?