Иконата

– Добре, приятел, стига толкова шеги. Пий си водката и не ме занимавай с глупости.

– Генерале, ако не ми вярвате, защо не се обадите на който и да е ваш познат в центъра на Москва?

– Защо пък да се обаждам?

– Тук се води битка. Изстрелите кънтят из целия град. Преди да затворя, трябва да ви кажа още нещо.

Ония главорези от Черната гвардия убиха чичо Коля. По заповед на Гришин.

Миша Андреев остана със слушалката в ръка. Беше бесен. За това, че го безпокояха в дома му, по личния му телефон. За това, че се осмеляваха да се възползват от смъртта на вуйчо му. Ако в Москва наистина ставаше нещо, Министерството на отбраната щеше да е вдигнало по тревога всички поделения в радиус от сто километра около столицата

Огромната база в Кобяково се намираше едва на четирийсет и шест километра от стените на Кремъл. Той сам бе премерил веднъж разстоянието с личния си автомобил. Освен това в нея се помещаваше елитната Таманска танкова дивизия, която той бе горд да командва.

Генерал Андреев остави слушалката и телефонът моментално иззвъня.

– Хайде, Миша, чакаме те да откриеш веселбата –подкани го старшият му офицер от клуба.

– Идвам, Кони. Само да звънна един телефон.

– Добре, но не се бави, защото почваме без теб. Генералът натисна вилката и набра някакъв номер.

– Министерство на отбраната – чу се глас отсреща.

– Дайте ми дежурния офицер.

Някой друг взе слушалката отсреща и попита:

– Кой се обажда?

– Генерал-майор Андреев, командващ Таманската дивизия.

– Тук е заместник-министър Бутов.

– А, извинявайте, че ви безпокоя, господин министър. Всичко наред ли е в Москва?

– Да, разбира се. Защо?

– Не, нищо, господин министър. Просто чух нещо.., странно. Бих могъл да вдигна хората и...

– Стойте в базата си, генерале. Това е заповед. Никой да не напуска поделението. Връщайте се в Офицерския клуб.

– Тъй вярно.

Генерал Андреев отново остави слушалката. Заместник-министър? В телефонната централа в десет и половина вечерта на Нова година? Защо, по дяволите, не е със семейството си или пък не се лигавеше някъде с любовницата си? Той прерови спомените си да се сети за името на свои съкурсист от академията, който беше отишъл във военното разузнаване. Накрая намери телефона му във вътрешния указател на подразделенията в системата на МО и набра номера. Телефонът отсреща дълго звъня. Генерал Андреев погледна часовника си. Единайсет без десет. Всички се бяха натряскали, разбира се. В базата в Ходинка някой най-после успя да се добере до телефона. Преди генералът да успее да каже каквото и да било, в ушите му изкрещя глас:

– Да-а, ало!

В далечината се чуваха трясъци.

– Кой е на телефона? – попита той. – Там ли е полковник Демидов?

– Откъде да знам, по дяволите? – викна онзи отсреща. – Всеки момент ще ме застрелят тука. От министерството ли се обаждате?

– Не.

– Виж, приятел, моля те, свържи се с тях и им кажи да побързат с подкрепленията. Не можем да удържаме положението вече.

– Какви подкрепления?

– Министерството праща войски отвън. Здравата сме го загазили тук.

Човекът затвори телефона и сигурно хукна да се крие някъде.

Генерал Андреев отново остана със слушалката в ръка. „Нищо не пращат, приятел“, помисли си.

Заповедта беше съвсем ясна. Беше издадена от генерал-полковник и заместник-министър на отбраната. Никой да не напуска поделението. Можеше да и се подчини и да си спести наказанията.

Погледна през заснежения двор към осветените прозорци на Офицерския клуб, където бойците вече се веселяха.

Но в мрака пред очите му изникна изправената фигура на висок мъж, хванал за ръка дребничък кадет. "Каквото и да ти обещават, каквито и пари, постове и слава да ти предлагат, никога не предавай тези мъже“, бе казал той.

Генерал Андреев натисна вилката и набра две цифри. Отсреща, през смях и викове, се чу гласът на старшия му офицер.

– Кони, не знам колко танка можеш да изкараш и колко БТР-а, но искам всичко в тази база, което може да се движи, и всеки войник, който е в състояние да стои на краката си, в пълна бойна готовност до един час.

Последва мълчание.

– Шефе, ама наистина ли? – попита Кони накрая.

– Наистина, Кони. Таманската дивизия отива в Москва.

В първата минута на новото хилядолетие първият танк на Таманската дивизия прекоси портала на базата в Кобяково и зави към магистралата на път към Кремъл.

Двайсет и шест танка Т-80 и четирийсет и един бронетранспортьора БТР-80 запълзяха в колона по селския път, изпълвайки трите километра до магистралата.

Щом стъпиха на широкото шосе, генерал Андреев даде нареждане водачите да заемат и двете платна и да карат с пълна скорост към Москва. Облаците, прибулили небето през деня, се бяха разсеяли и над тях звездите блестяха ярки и големи. Боровите гори от двете страни на магистралата тъмнееха сковани от мраз.

От стените на Кремъл ги деляха четирийсет и три километра, а те се движеха с над шейсет километра в час. По шосето пред тях се зададе самотен шофьор. Фаровете му осветиха масата метал, която настъпваше срещу него, и той веднага свърна в гората.