Иконата

Монк сподели убеждението си, че Горби полага искрени усилия да прекрати надпреварата във въоръжаването и да установи мир и доверие между двата им народа. Проблемът бил, че и от двете страни все още имало заклети привърженици на Студената война, дори вътре в самото Външно министерство на СССР, които щели да направят всичко възможно да саботират процеса. Та колко хубаво би било Круглов периодически да информира новия си приятел какво наистина става в руското Външно министерство. Круглов по всяка вероятност вече беше разбрал с кого разговаря, но не се показа изненадан.

За Монк, който отдавна бе започнал да приема работата си като хоби, вербуването на руснака бе като да ловиш риба в развъдник. Круглов получи доларите си и инструкции за това, как да осъществява връзка. Сведенията за личните му намерения, местонахождение и начин за достъп, нанесени с тайнопис между редовете на безобидно писмо, щяха да се изпращат на куриер в Източен Берлин. Същинското разузнаване (документите) щяха да се преснимат и предават на ЦРУ в Москва чрез два тайника в града.

Преди да се разделят, двамата се прегърнаха по руски.

– Не забравяй, Валери – каза Монк. – Ние.., добрите, винаги печелим. Скоро цялата тази лудост ще приключи и ще се радваме, че сме помогнали това да стане по-бързо. Ако ти потрябвам някога, само ми се обади.

Круглов се прибра в Москва, Монк се върна в Лангли.

***

– Борис се обажда. Готово.

– Кое е готово?

– Взех снимката, която ти трябваше. Досието дойде в отдел „Убийства“. Онова говедо Чернов си писа страхотен актив. Избрал съм ти най-добрата от тестето. Очите са затворени, така че става за гледане.

– Браво, Борис. Сега имам в джоба си плик с петстотин лири. Но искам да направиш още нещо. Тогава пликът ще стане по-дебел. Ще съдържа хиляди лири.

Инспектор Новиков пое дълбоко въздух. Дори не можеше да пресметне наум колко стотици милиони рубли могат да се купят с един такъв плик. Във всеки случаи, над дванайсет негови заплати.

– Слушам те.

– Искам да отидеш при шефа на целия личен състав в централата на Съюза на патриотичните сили и да му я покажеш.

– На кое?

– На Съюза на патриотичните сили.

– Те пък какво общо имат с това?

– Не знам. Просто ми хрумна, че може би познават убития.

– Че откъде накъде?

– Не знам, Борис. Само ти давам идея.

– И какво оправдание ще им дам?

– Ти си следовател в отдел „Убийства". Разследваш случай. Гониш някаква следа. Питай навъртал ли се е около партийната централа. Видял ли го е някой от пазачите да се мотае по улицата? Такива неща.

– Добре, но с тия шега не бива. Ако се оплачат, загивам.

– Защо ще се оплакват? Ти си скромно ченге, което си върши работата. Онзи нещастник е бил забелязан близо до имението на господин Комаров край булевард "Киселни". Твой дълг е да ги предупредиш, нищо че с мъртъв. Може да е проучвал къщата с цел обир. Копче не могат да ти кажат. Само го направи, и хилядата лири са твои.

Евгений Новиков помърмори още малко и затвори.

„Тия англичани не са в ред, помисли си. Някакъв глупак влязъл в техен апартамент и вече голяма работа!“

Но хилядарката си струваше усилието.

***

Москва, Октомври 1987

Полковник Анатолий Гришин се чувстваше потиснат – като човек, принуден да спре победоносния си поход поради липса на цели.

Последният разпит на агентите, предадени от Еймс, отдавна беше приключил, последната капчица информация беше изстискана от обезумелите от ужас мъже. Дванайсет души бяха затворени в злокобните подземия на Лефортово. Всеки един от тях застана пред спецовете по разпити от Първо и Второ главно управление. Който покажеше упорство или къса памет, минаваше през специалния кабинет на Гришин.

Двама, противно на настояванията на Гришин, се отърваха с доживотни присъди в трудови лагери. Бяха работили твърде кратко за ЦРУ или пък заемаха прекалено незначителни длъжности, за да са причинили кой знае каква вреда. Останалите получиха смъртни присъди. Деветима от тях бяха екзекутирани в чакъления двор зад отделеното крило на затвора – на колене, с изстрел в тила. Гришин бе присъствал на всички екзекуции като старши офицер.

По негово настояване един остана жив – най-възрастният. Генерал Дмитрий Поляков беше работил за Америка в продължение на двайсет години. Всъщност от окончателното си завръщане в Москва през 1980-а беше пенсионер.

Никога не бе взимал пари. Правеше го, защото ненавиждаше съветския режим и неговите методи. И им го каза. Изправи се на стола си и им заяви в очите какво е мислил за тях цели двайсет години. Показа повече достойнство и смелост от когото и да било друг. Не се примоли нито веднъж. Понеже беше стар, онова, което можеше да им каже, беше без стойност. Нямаше сведения за нито една текуща операция, а сътрудниците на ЦРУ, които познаваше, отдавна бяха пенсионирани.