Иконата

Това не беше вярно, но Джеферсън го прие за истина. Срещата бе насрочена за седем часа следващата вечер, защото руският политик щеше да отсъства от града целия ден. Кола и шофьор щяха да вземат журналиста от "Национал“ и да го откарат до мястото.

Удовлетворен, Марк Джеферсън вечеря сам в хотела и легна да се наспи.

На следващата сутрин, след като закуси с бекон и яйца, Марк Джеферсън реши да се възползва от онова, което смяташе за неоспоримо право на англичанина, независимо къде по света се намира – реши да се поразходи.

– Да се разходите ли? – озадачи се управителят на хотела. – И къде искате да се разхождате?

– Където и да е. Ще взема малко въздух. Ще се поразтъпча. Може би ще отида отсреща до Кремъл да поразгледам.

– Бихме могли да ви предоставим лимузина от хотела – предложи управителят. – Много по-удобно. И по-сигурно.

Джеферсън отказа. Беше решил да ходи пеш и толкоз. Управителят на хотела поне успя да го убеди да остави часовника и валутата си на съхранение и да вземе пачка банкноти от по милион рубли за просяците. Така с малко повече късмет, можеше да се отърве от тях, без да провокира крадците.

Близо петдесетгодишният британски журналист, който бе направил кариера в политическата журналистика, без да напуска Лондон, и никога не бе отразявал горещите събития на планетата като кореспондент, се върна два часа по-късно. Ентусиазмът му видимо бе охладнял.

Беше идвал в Москва и друг път – веднъж по времето на комунизма и втори път, осем години по-рано, когато Елцин току-що бе дошъл на власт. Но и в двата случая впечатленията му се ограничаваха до таксито от летището към града, до луксозния хотел и срещите с британските дипломати. Винаги бе смятал Москва за сив и неприятен град, но определено не бе очаквал онова, което изпита тази сутрин.

Видът му беше толкова очебийно чуждестранен, че просяците, които сякаш бяха навсякъде, го обсаждаха дори по кейовете край реката и в алеите на Александровския парк. На два пъти му се стори, че го следят съмнителни младежи. Единствените коли, които срещна бяха военни, полицейски, или лимузини, принадлежащи на богатите и привилегированите. Поне щеше да има какво да пита господин Комаров довечера.

Нямаше намерение да излиза от хотела до идването на шофьора, затова реши да вземе аперитив преди обяд „ тръгна към бара, където освен него имаше само един човек – отегчен от света канадски бизнесмен. Двамата се заприказваха.

– От колко време сте в града? – попита канадецът.

– Пристигнах снощи – отвърна Джеферсън.

– Дълго ли ще стоите?

– Утре се връщам в Лондон.

– Щастливец! Аз съм от три седмици тук. Опитвам се да правя бизнес. И искам да ви кажа, че в тая страна няма нищо нормално.

– Не можете да пробиете?

– О, напротив. Сключих договори. Имам офис. Имам и партньори. Но знаете ли какво стана?

Канадецът седна на масата на Джеферсън и започна да разказва.

– Пристигам тук с всичко за търговията с дървесина, от което се нуждая – или поне си мисля, че се нуждая. Наемам офис в един нов бизнесцентър и два дни по-късно на вратата ми чука някой. Отварям и ви _ спретнат, изтупан, костюм, вратовръзка. "Добър ден, господин Уайът, казва ми. Аз съм новият партньор".

– Познавахте ли го? – попита Джеферсън.

– Ни най-малко. Оказа се представител на местната мафия. А ето и сделката: той и хората му прибират петдесет процента от всичко. В замяна купуват или фалшифицират всеки лиценз, разрешително, фактура или документ, който някога би могъл да ми потрябва.

Ликвидират бюрокрацията с едно телефонно обаждане, гарантират доставките да идват винаги навреме и разрешават всякакви спорове с работниците. За петдесет процента.

– И вие му казахте да ви се маха от очите.

– Нищо подобно. Бързо се уча. На това му викат да имаш „покрив“. Тоест протекция. Без покрив доникъде не можеш да стигнеш. Най-вече защото ако им откажеш, ще останеш без крака. Просто ще ти ги взривят някой ден.

Джеферсън го погледна с невярващи очи.

– Мили Боже! Чувал съм, че престъпността тук е страшна, но чак дотам...

– Повярвайте ми! Дори не можете да си представите какво е.

Едно от нещата, които изумяваха западните наблюдатели в Русия след падането на комунизма, бе шеметният възход на руския престъпен свят, наричан, поради липса на по-подходящ израз, руската мафия. Някои чужденци смятаха, че това е ново явление, родено едва след края на комунизма, но не можеха да бъдат по-далеч от истината.

В Русия от векове насам съществуваше огромна престъпна мрежа. За разлика от сицилианската мафия, тя не се ръководеше от определена група лица и никога не бе напускала границите на страната. Но съществуваше – под формата на гигантско братство с местни вождове и членове, верни до смърт на своята банда.