„Приказно място“, помисли си старият разузнавач и само черното зло в документите, които бе донесъл със себе си, му попречи да се наслади напълно на гледката.
Предишния декември Еймс бе освободен от поста си в звено „Външни операции“ на отдел СИ. Това отново връзваше ръцете му и още повече го отдалечаваше от така жадуваните 301 досиета.
След кратък период на бездействие, Мългрю успя да му намери работа като шеф на секция „Чехословакия“, но това не му осигуряваше достъп до компютърните кодове за онази част от досиетата, в която се намираха данните на американските агенти, работещи в Съветския съюз.
Еймс протестира пред Мългрю. Нямало никаква логика. Та нали именно той навремето бе оглавявал цялото контраразузнавателно звено на отдела. Освен това непрекъснато му се налагало да прави справки за агенти на ЦРУ, които, макар и руснаци, бяха работили в Чехословакия. Мългрю обеща да помогне с каквото може.
През май Мълфю даде на приятеля си кодовете за достъп. От този момент нататък, без да напуска кабинета си в Чешката секция, Еймс започна да се рови в досиетата, докато не попадна на „Монк – Агенти“.
През юни 1990-а отлетя за Виена за поредната си среща с Влад, полковник Владимир Мечулаев. КГБ бяха преценили, че след завръщането му във Вашингтон вече е твърде опасно да се среща със съветски дипломати заради риска да бъде проследен от ФБР. Затова се бяха спрели на Виена.
Докато си говореха, Еймс така се напи, че не можа да запомни къде е насрочена следващата среща и през октомври, вместо във Виена, пристигна в Цюрих. Но съзнанието му остана ясно достатъчно дълго, че да приеме огромна сума пари от Мечулаев и да го направи безкрайно щастлив.
Беше му донесъл описанието на трима агенти. Единият беше полковник от армията, най-вероятно офицер от ГРУ, в момента на работа в Министерството на отбраната в Москва, но вербуван в Близкия Изток в края на 1985-а. Другият беше учен, живееше в един от свръхсекретните градове, но бе вербуван в Калифорния. Третият беше полковник от КГБ, вербуван зад граница, сътрудничил на ЦРУ в продължение на шест години, понастоящем на работа в Източния блок, но не и в самия Съветския съюз, с отлични познания по испански език.
За по-малко от три дни в централата на Първо главно управление в Язенево вече се бяха организирали и ловът започна.
Екранът, издигнат в края на просторната централна сграда на ранчото, беше най-големият, който можеше да се намери. Четирийсет чифта очи се вглеждаха в изображението на мъжа, завладял екзалтираната тълпа на Туково с думи, плам и патос, които дублажът не бе в състояние да пресъздаде.
Младият режисьор Литвинов се бе справил отлично. Трогателни сцени изпъстряха целия филм: млада русокоса майка с дете на ръце, вперила прочувствен поглед към подиума; приказно красив войник, по чиито страни се стичат сълзи; земеделец с изнурено от работа лице, преметнал коса през рамо.
Никой не можеше да знае, че тези сцени са заснети отделно с актьори. Но екзалтираната тълпа не беше фалшива: общият план разкриваше десетхилядно множество, запълнило стадиона ред по ред и насърчавано от униформените клакьори от Младежката бойна лига.
Гласът на Игор Комаров се снишаваше от рев до бездиханен шепот, който микрофоните все пак улавяха и предаваха през стадиона.