Императорът на тръните

— Трябваше да се научиш да летиш. Да отлетиш и да вземеш със себе си онази празноглава хубавелка, Кай — изсумтя Чела. Опитваше се да го мрази.

Течността на Мъртвия крал подейства бързо. Кай спря да се дави. Очите му се проясниха. И онова, което я беше погледнало за последно през очите на Артур Елгин, сега я погледна през неговите очи. Мъртвия крал можеше да се всели почти във всеки труп, но мъртвата плът налагаше ограничения на силата му. Минаваше време, докато се утаи в трупа и го подсили достатъчно, за да го използва като проводник за тъмните си дела. Един некромант, от друга страна, подходящо подготвен, осигуряваше много по-силен гостоприемник. А съдържанието на шишенцето ускоряваше този процес неимоверно.

— Това ли е дворецът? — попита той и се надигна.

Когато си сред личи, е трудно да си представиш нещо по-ужасно. Мъртвия крал беше по-ужасен. Чела понечи да отговори, но нищо не излезе от пресъхналата ѝ уста.

Мъртвия крал не обърна внимание на мълчанието ѝ. Вместо това раздвижи крайниците на Кай, стисна в юмруци пръстите му и разтегли лицето му в мъртвешка усмивка.

— Това е добро. Много добро. — Изправи се. — Тук съм с цялата си сила. Смърт на живо. — И пак онази усмивка, наситена с внезапна и скверна радост. — Не, повече е! Цялата ми сила и повече! — Повишил бе глас едва доловимо и въпреки това ушите на Чела писнаха болезнено. — Сътворен съм наново. Цял съм. И по-силен.

Наоколо мъртъвците се раздвижиха енергично. Замлъкналите сърца на гвардейците забиха с бърза развала, нищо общо с тромавите нещастници отпреди малко, а по-тъмни, по-силни създания — като бързите мъртви от Кантанлонското тресавище. Онова, за което тя се бе трудила месеци, господарят ѝ беше постигнал само за броени секунди без друга помощ освен собствената си воля.

За миг екстазът на Мъртвия крал заля и нея. Силата, която се разливаше около него, ужасяваше и вълнуваше едновременно. Но радостта го напусна бързо, остана само мрачна решимост.

— Води — каза ѝ Мъртвия крал. — Всички са вътре, предполагам?

Чела кимна. Ужасът висеше около него, чувство на болка и загуба, отрицание на всичко ценно. Не го беше виждала да върши жестокости, не беше и чувала да е правил нещо по-лошо от това да унищожи враговете си, но знаеше отвъд всяко съмнение, че той е най-лошото нещо във вселената.

— Побързай. — От думата я заболя физически. Тя се подчини без колебание, преведе го през зейналите крила на портата. Мъртвия крал вървеше на крачка зад нея, следваха го повече от двеста мъртви мъже в златна броня, очите им грейнали с неговия глад.

— Време е — каза той с устата на Кай. — Да посетя Събора. Убий главата и тялото е наше. Мое.

52.

— Отвори вратата.

Изскочих през прага.

— Затвори я. — И стоманата се спусна с трясък зад мен.

Управниците на десетки нации се стълпиха около мен. Сменил бях окървавения си плащ с друг, почистил бях жезъла и го бях скрил под ръкава си, от китката до рамото. Готов бях да отговоря на въпросите им.

— Къде е Костос Портико?

— Какво стана там?

— Как работят вратите?

И още десетки въпроси, в хор, някои гневни, други пълни с негодувание, немалко изпълнени със страх.

— Освети ме.

И съзвездието от Строителски лампи по високия таван угасна, с изключение на малка група над мен, която усили неимоверно блясъка си и ме окъпа в светлина.

Това им затвори устите.

Тръгнах през залата и светлината ме следваше, грейнал сноп от тавана до пода. Горгот клечеше в основата на подиума, опрял пръсти в каменната настилка. Взех с два скока стъпалата, седнах на трона, изхлузих жезъла от ръкава си и го сложих напреки на скута си.

Магията издържа, докато седнах на трона. След това врявата избухна с удвоена сила. Можеше да се очаква — все пак в залата бяха събрани крале.

— Костос е мъртъв — казах аз и Стоте млъкнаха да ме чуят. — Гласът му преминава към неговите съветници. Съветниците му са мъртви. Знаменосците му — също.

— Убиец! — ревна цар Молион, който още стискаше счупения си пръст.

— Сериен при това — съгласих се аз. — Но случилото се в Римската стая е загадка, която никой от вас не е видял, нито вие, нито гвардията. Ще има разследване, естествено, възможно е да ми бъдат повдигнати обвинения, може да се свика императорски съд. Ала всичко това ще трябва да почака. Тук сме на Събор, господа, и ни предстои да решим важни държавни въпроси.

— Как смееш да седиш на стола на Адам? — извика някакъв белокос крал от Изтока.

— Няма закон, който да го забранява — отвърнах. — А и съм уморен. Пък и на този стол последно е седял Хонорий и ако някой от вас възнамерява да оспори правото ми, нека пристъпи напред и повдигне въпроса. — Сложих ръка върху жезъла от желязно дърво. — Няма значение кой къде седи, господа. Император се избира с гласуване и точно затова сме се събрали тук.

Дадох знак на Тапрут да се приближи и се облегнах назад. На по-неудобен стол не бях сядал. Тапрут взе на бегом стъпалата и навлезе в светлия кръг около мен. Махнах му да се приближи още.

— Разбра ли кои са ми приятели и кои врагове? — попитах.