Императорът на тръните

— Така реших, да — рекох аз. — Затвори вратата. — И на педя зад мен стоманената врата се плъзна надолу, без да издаде звук.

Минаха няколко секунди, преди мъжете в стаята да се осъзнаят.

— Какво означава това? — пръв намери гласа си крал Перен от Угал, останалите още бяха онемели от шока.

— Нали искахте усамотение? Ако съм разбрал правилно? — Тръгнах към тях. Неколцина отстъпиха, сигурно и сами не знаеха защо. Всъщност се подчиняваха на инстинкта, който кара овцете да бягат далеч от вълка.

— Но как?… — Костос размаха месест юмрук към стоманената врата зад мен.

Изхлузих жезъла на Орлант от ръкава си и го хванах за края, преди да е паднал. Без да прекъсвам движението, замахнах към Костос. Ако кажа, че главата му експлодира, ще е доста точно. Виждал бях отблизо, в стазис, какво става, когато куршум мине през човешки череп. В ярката кървава дъга, която плисна след жезъла ми, видях същите лъскави парченца. Колкото до крал Перен, него го убих преди първата капка от кръвта на Костос да стигне до пода.

Още двама паднаха със спукани черепи, преди другите да се пръснат извън обхвата ми. И двамата бяха стари и бавни. Започнал бях с Костос, защото го бях преценил като най-опасен, но сред единайсетте оцелели имаше мъже в разцвета на силите си, а и немалко сред Стоте бяха заграбили властта в кралствата си с мускули и самообладание, а не само по наследство или с политически интриги.

— Това е лудост!

— Той е луд!

— Стегнете се. Няма къде да избяга. — Последното го каза Онал, един от съветниците на Костос и роден боец.

Толкова много в живота е въпрос на гледна точка.

— Аз бих казал, че вие няма къде да избягате.

Учителят Лундист ме учеше да се бия с пръчка. Изтъкнал бе няколко добри аргумента в полза на това умение. Първо, често се случва да нямаш меч подръка, а здрава пръчка се намира лесно. Второ, оказа се, че самият той е изключително добър в този вид бойно изкуство. Обикновено не бих обвинил стареца в долни мотиви, но на всички ни е приятно да се изфукаме, а и колцина, които ме познават добре, биха устояли на изкушението да ме понатупат с парче дърво?

— Последната и най-важна причина — казваше той — е дисциплината. След време уроците ти с меча може и да постигнат известен успех в това отношение, но засега не виждам никакви признаци. За да владееш боя с пръчка в стил Линг, трябва да постигнеш пълна хармония между ума и тялото.

Лежах по гръб в края на учебния двор, целият насинен и останал без дъх.

— А теб кой те е научил, учителю? Как си станал толкова добър?

— Ставай! — И тръгна към мен, пръчката му сечеше въздуха толкова бързо, че се размазваше пред погледа.

Завъртях се наляво, после надясно, но така и не избегнах ударите.

— Ох! — Опитах се да блокирам и пръчката ме перна силно по пръстите. — Ох бе! — Понечих да стана и установих, че тъпият край на пръчката подпира отдолу адамовата ми ябълка.

— Учил съм се при майсторите в Линг, в двореца, където баща ми обучаваше принцовете. С брат ми Лунтар тренирахме дълги години. Това е учението на Лий, запазено в подземията на Пекин отпреди Хилядата слънца.

Заех стойка, прибрах жезъла от желязно дърво успоредно на подлакътника си и помамих с пръст Онал да ми дойде, точно както Лундист го бе правил многократно преди години.

51.

ИСТОРИЯТА НА ЧЕЛА

Тантос отдалечи тялото на Кай от пресните мъртъвци в златни униформи, изпоналягали при императорската порта. На Чела ѝ се виждаше глупаво да имаш такава порта и да я държиш отворена. Ако не я затвореха сега, тогава кога?

Труповете започнаха да се надигат, тромави, залитащи, дърпани от невидими нишки, обитавани само от най-ниските инстинкти на прежните си собственици, подслоняващи единствено греховете им. Личът упражняваше силата си без задръжки, но така беше наредил Мъртвия крал и така щеше да бъде.

— Дръжте портата — каза с тих глас Чела.

Тантос се обърна да я погледне, погледът му бе като внезапен пристъп на мъка, на безутешна, непрежалима загуба. Раздираща мъка, сякаш току-що е загубила детето си, и това само с един поглед. Какво ли би било да се намърда в плътта ти?

Кай се срина, когато Тантос излетя от него — рязко, като единично издихание, не бял като преди, а червеникав. Миг по-късно личът беше навсякъде, в сенките на величествения вход, в празнините. Само най-храбрият мъж би събрал смелост да влезе в двореца през тази порта. А дори и най-храбрият не би могъл да излезе. Жив.

Чела свали каишката от врата си. Черното шишенце, вързано за каишката, беше висяло над сърцето ѝ през половината път, гушило се бе като паяк между гърдите ѝ час след час, подскачало бе, когато Йорг я облада. Чела притича към Кай, коленичи и изля съдържанието на шишенцето в устата му, докато той се давеше с празен поглед. В шишенцето имаше сукървица от гробница с оловни стени. Пратеник на Мъртвия крал беше яздил неуморно, за да ѝ го донесе на пътя, настигнал бе колоната някъде близо до Тирол. Три коня бяха умрели, докато пратеникът измине разстоянието от Крат. Не ѝ беше казал чий гроб са осквернили. Но Чела знаеше.