Императорът на тръните

— А, още нещо, докторе. Възможно е да чуеш слухове, че папата е била убита. Искам неуморно да повтаряш, че аз нямам нищо общо с това. А ако няма такъв слух, гледай да го пуснеш.

Тапрут вдигна и двете си вежди, но после кимна и тръгна да изпълни задачата.

— Йорг! — Лорд-командир Хемет разбутваше Стоте, сякаш те бяха овце, а той — пастирът. — Йорг Анкрат! — Поддържателят бързаше след него, стиснал здраво устни. Официалната версия гласеше, че се е събудил ням след хилядолетния си сън. Ако питате мен, след като бе посвикнал със звученето на старата реч, лорд-командирът беше стигнал до извода, че онова, което Поддържателят има да каже, не му харесва.

— Лорд-командире. — Кимнах му. Лицето му беше като гръмотевична буря, която всеки миг ще размята светкавиците.

— Йорг! — Сложи ръце на раменете ми. Имаше време, когато бих го фраснал с чело в мутрата за награда, но дворцовият живот беше поогладил ръбовете ми. — Йорг! — повтори за пореден път името ми той, сякаш нещо в него му идеше трудно за вярване, после ме придърпа към себе си, докато сведените ни глави почти не се чукнаха, и прошепна: — Убил си папата? Наистина ли си го направил?

— Определено се надявам, че е така — отвърнах. — Защото ако още е жива, значи е по-корава и от мен.

Бурен смях се откъсна от гърдите му и хората взеха да се обръщат към нас. Хемет се овладя и сниши отново глас.

— Наистина си го направил? Направил си го! Проклет да съм. Боже, камък ми падна от сърцето.

Свих рамене.

— Не е трудно да убиеш старица. Но ако не си тръгна от Събора като император, възможно е да съжаля за това свое решение, при това ще съжалявам твърде кратко, защото ще съм мъртъв. Нека спомена обаче, че единствените свидетели бяха моите хора и Златната гвардия, а времената, както знаем, са опасни. Дори папата може да срещне смъртта си по пътищата в дни като нашите. — Когато искаш да покриеш нещо във Виен, добре е лорд-командирът да ти дължи услуга.

Хемет се усмихна свирепо.

— Да. — После се намръщи. — Времената са дори по-опасни, отколкото мислех. Мъртвите са пред портите ни. Отсам тях дори. — Пусна ме. — Но няма да занимавам с този проблем Събора. Твърде малобройни са, за да стигнат двореца. До час ще сме ги премазали.

И с тези думи си тръгна, а Поддържателят го последва като бито куче.

49.

ИСТОРИЯТА НА ЧЕЛА

Колкото по-близо до Виен стигаше колоната на Чела, толкова по-нагъсто се редяха градчетата и селата по брега на Дануб. Скоро щяха да се съединят в едно и да се плиснат в стените на императорския град.

— Спри!

Дразнеше се, че трябва да крещи командите си на глас, но некромантството, което още береше душа в нея, бе отслабнало толкова много, че желанията ѝ не стигаха до мъртвите.

Кавалерията спря нестройно, без обичайния светкавичен отклик на Златната гвардия. Конете се изнервяха от мъртвия си товар дори ако ги яздеха същите хора, които ги бяха яздили предната нощ и в продължение на седмици преди това. Някои бяха отказали да се подчинят, цвилеха ужасено, дърпаха се и хвърляха къчове, когато мъртвите им ездачи понечиха да ги яхнат. Чела се чудеше дали да не им прережат гърлата, но Кай я убеди да ги пуснат на свобода, а гвардейците, останали без коне, да прати назад, за да се влеят в авангарда на Мъртвия крал.

— Защо спираме? — попита Кай.

— Трябва да задам един въпрос на Тантос — каза тя.

Пътят към злото се спуска по лек наклон, толкова лек, че лесно можеш да го пренебрегнеш, не го усещаш дори, стъпка след стъпка. Чак когато погледнеш назад и видиш далечната височина, от която е започнало пътуването ти, разбираш къде си стигнал. Чела погледна назад от своите дълбини и изпита чувство близко до богоявление. Подобни моменти бе имало и преди в живота ѝ, в полуживота ѝ, проточил се повече от сто години. Но нито веднъж разстоянието и наклонът не я бяха впечатлили особено. Нито веднъж не беше направила стъпка назад.

— Ела — каза му тя с капка нежност в гласа. Достатъчно, та младокът да хукне.

Отидоха заедно. Кай не искаше да идва с нея, но успя да потисне страха си.

Чела посегна към вратата на каретата. Металната брава изсуши ръката ѝ, състари я. Тя я натисна и отвори вратата.

— Сега? — попита, обръщайки се към празния ужас на каретата.

Вместо отговор през вратата се изля сива зараза. Обгърна Кай и той изпищя. За миг Чела зърна лича, видя как тънките му кости се наместват в плътта на Кай, през дрехите, през бронята. Отне известно време. Твърде дълго. Векове. Задавените писъци на Кай заглушиха другите звуци, плътта му се гърчеше да направи място на новия си обитател, накрая челюстите му се захлопнаха с трясък, от който на Чела ѝ звъннаха ушите.

Тантос обърна главата на Кай да я погледне, изстъргаха кости. Не каза нищо. Личите бяха отвъд словата. Онова, което представляваше интерес за тях, не се вместваше в бедните изразни средства на човешкия език.

— Той ще издържи. Силен е — каза Чела.

Тантос се върна в каретата. Макар и упоени, конете от впряга нервничеха. Два бяха умрели и се наложи да ги заменят. Абсурд беше Тантос да стигне до двореца на кон, дори сега, когато се беше облякъл в плът.