Императорът на тръните

— А ти ще останеш навън заедно с нас, скъпа Катерин — смени темата кралицата, като остави Тапрут да си търси отговора. — С „опетнените“, както със завидна охота ни нарича лорд-командирът.

Имаше предвид с тях двамата, тоест с нея и Лунтар, помислих си спокойно, после се стреснах, както се стряскаме на ръба на съня. Трудно беше да се фокусирам върху Мълчаливата сестра, но аз вперих упорито поглед в нея и издигнах мислена стена около ума си, спомнил си Корион и силата на неговата воля.

— Чувал съм за теб, Сестро — казах ѝ. — Сагеус говореше за теб. Корион и Чела те знаеха. Джейн също. И всички те се чудеха кога ще излезеш на сцената. Сега може би?

Отговор не получих, само лека усмивка на сухите старчески устни.

— Е, като се има предвид името ти…

Пак същата усмивка. Очите ѝ имаха притегателна сила, теглеха като отлив.

— Продължавай така и току-виж съм ти позволил да ме притеглиш. Пък тогава ще видим какво ще стане, нали?

Това не ѝ хареса. Извърна рязко поглед, от усмивката не остана и следа.

— И Лунтар. Не те помня. И това май е по твоя вина, нали? Възможно е да си ми направил услуга с онази твоя кутийка, или пък не. Още не съм решил.

Той отвори уста да отвърне и лицето му се пропука, прозрачна течност ороси раните му. Ехо на стара агония звънна в скулата ми, точно както Златната порта го беше пробудила преди години, когато за пръв път си пробвах късмета с нея. Огънят все още ме плашеше, няма две мнения по въпроса.

— Искаш ли да си върнеш спомена за мен, Йорг? — попита Лунтар.

Всъщност не исках. Така де, кой иска отново да гори?

— Да — рекох.

— Хвани ръката ми. — И я протегна към мен, влажна, оросена.

Пригади ми се, жлъчка опари гърлото ми, но издържах и хванах ръката му, затворих пръсти около раните, усетих как разкъсаната кожа се мести под хватката ми.

И то се появи — лъскав наниз от спомени, лудостта, дългото пътуване вързан на седлото на Барт, истериите ми, докато Макин ни водеше на юг в опърления пущинак, който хората наричат Тар.

Щрак. Вперил съм поглед в някаква кутия, медна кутия с релеф от тръни. Капакът ѝ току-що се е захлопнал, а ръката, която го е затворила, е изгорена цялата.

— Какво? — казвам. Не е най-интелигентният въпрос, но покрива широка палитра от питания.

— Казвам се Лунтар. Ти беше болен. — Примлясване с устни след всяка дума.

Вдигам глава, косата ми провисва от двете страни на лицето и го виждам. Истинско страшилище, с толкова много пресни изгаряния, че сякаш целият е една огромна рана.

— Как издържаш болката? — питам.

— То е просто болка — казва той и вдига рамене. Бялото му наметало, оцапано с прах, лепне по снагата му, сякаш целият е мокър отдолу.

— Кой си ти? — питам, макар да ми е казал името си.

— Човек, който вижда бъдещето.

— Навремето познавах едно момиче като теб — казвам и се оглеждам за братята. Виждам само прах и пясък.

— Джейн. — Той кимва. — Тя не виждаше надалеч. Собствената ѝ светлина я заслепяваше. За да виждаш в тъмното, трябва да си тъмен.

— А ти надалече ли виждаш? — питам.

— До самия край — отвръща той. — До следващата ни среща. След години. Само това спира погледа ми. Когато видя себе си на пътеката.

— Какво има в кутията? — Нещо в кутията я прави да изглежда по-важна от всичките години напред.

— Нещо лошо, което си извършил — казва той.

— Вършил съм много лоши неща.

— Това е по-лошо от другите. Поне в твоите очи. И е смесено с отровата на Сагеус. Трябва да ферментира известно време в кутията, да загуби малко от жилото си и чак тогава ще е безопасно да излезе на бял свят.

— Безопасно?

— Безопасно — казва той.