Императорът на тръните

— И откога съм започнала да ти искам съвет, Йорг? — Катерин обърна към мен прекрасните си очи и онази глупава мисъл, че мога да стана по-добър човек, че мога да се променя, ме завладя отново.

— Портата ще те отхвърли, милейди. А усещането е крайно неприятно, уверявам те. — Да те отхвърлят винаги е неприятно.

Тя се намръщи.

— Защо?

— Баща ми не те е познавал толкова добре, колкото те познавам аз, иначе нямаше да те прати тук като свой представител. Портата няма да те пусне. Ти си заклета в сънищата. Опетнена. Ще те отхвърли и от това ще те заболи. — Почуках по слепоочията си.

— Аз… редно е да опитам. — Беше ми повярвала. Не мисля, че съм я лъгал някога.

— Недей — рекох.

И тя се дръпна настрани, като клатеше смутено глава.

— Райк — казах аз и един по един братята влязоха в залата на Събора. Мартен, сър Кент, Осер и Гомст ги последваха. Сетне лорд Макин с дук Бон.

Катерин седеше на мраморна скамейка, преплела пръсти върху диплите на черната си пола, и ни гледаше — мен, Горгот и Тапрут.

— Не знам какво ще стане — обърнах се към левкротата. — Портата може да те отхвърли, може и да те пусне. Ако те отхвърли, поне ще си в добра компания. — И кимнах към Катерин.

Горгот раздвижи огромните си рамене, тежки мускули издуха червената кожа. Наведе глава и тръгна към арката. Когато я наближи, забави крачка, сякаш влизаше в пастта на снежна виелица. Спираше след всяка стъпка, все едно събира кураж за следващата. Цялото му тяло трептеше от напрежение. Помислих, че ще се откаже, но той продължи упорито напред. Лесно можех да си представя лицето му — напрегнато като сгърбените рамене. Пристъпи под арката, Златната порта заскърца, дори се изви сякаш, съпротивляваше се, но накрая все пак отстъпи и призна правото му да мине. Стъпил най-сетне в тронната зала, Горгот едва не падна, така се подкосиха краката му.

— Би трябвало да опитам — каза Катерин и се изправи неуверено.

— Горгот само е топнал пръстите на краката си в реката. А ти плуваш в нея — отвърнах и поклатих глава.

Зърнах през рамо трима да влизат в преддверието, предхождани от двама гвардейци. Триото определено привличаше погледа. Трудно може да си представи човек трима толкова различни делегати. Приковах поглед в тях и усетих как Катерин също обръща очи натам.

— Червената кралица, Лунтар от Тар и Мълчаливата сестра — прошепна зад мен Тапрут, използвайки тялото ми като щит, зад който да се скрие. Катерин си пое остро дъх.

Лунтар и Сестрата вървяха от двете страни на кралицата, висока жена, костелива, но несъмнено красавица на младини. Сигурно беше на петдесетина години, ако не и повече. Времето я беше опърлило сякаш, вместо да я съсухри, кожата ѝ се опъваше върху остри скули, а косата ѝ — най-тъмното тъмночервено — беше прибрана назад с диамантени фиби.

— Крал Йорг! — поздрави ме тя, макар да ни деляха двайсетина метра, и ми отправи свирепа усмивка. Черните дипли на полите ѝ лъщяха като обшити със скъпоценни камъни и меняха оттенъка си при всяка крачка, яката се извисяваше зад нея, твърда и разперена като ветрило, алена дъга, разперена по-високо от главата ѝ.

Чаках мълчаливо. С Лунтар се бях срещал, но не помнех нищо. Той бе прибрал в кутия спомените ми в изпепелените земи на Тар. До великолепието на кралицата изглеждаше пълен мизерник със сивата си туника и бялото наметало, но малцина биха забелязали облеклото му — не то, а раните от изгорено привличаха окото. Сигурно Леша е изглеждала така, преди грозни белези да затворят раните, получени сред хълмовете на Иберико. Раните на Лунтар бяха съвсем пресни, още влажни. Тънки корички се сцепваха при всяко движение и отдолу лъщеше сурова плът.

— Внимавай за Мълчаливата сестра — изсъска Тапрут. — Не я изпускай от поглед! Тя умее да убягва на окото.

Самата истина, защото вече бях забравил за нея, сякаш не трима, а двама ни наближаваха, само Лунтар и неговата кралица. С усилие, като онова, с което се залавяме за неприятна задача, принудих ума си да я види. Стара жена, наистина стара, като дървото на Златната порта, с дълъг сив плащ, който се гънеше на вълни като мъгла, качулката спусната ниско над лицето ѝ. Виждах само бръчки и блясък на очи, едното перленобяло.

— Крал Йорг — повтори Червената кралица, когато застана пред мен. Бяхме еднакви на ръст. Май ѝ доставяше удоволствие да изрича името ми, въртеше го на езика си. Неприятно. — И принцеса, ако не греша. Тевтонка, ако се съди по външния вид. — Погледна към Мълчаливата сестра, за миг само. — Но името ѝ не се вижда. Заклета в ума? В сънищата навярно.

— Катерин Ап Скорон — каза Катерин. — Баща ми е Исен Ап Скорон, лорд на Айзеншлос.

— И доктор Тапрут. Защо се криеш, Елиас? Така ли се посреща стара приятелка?

— Елиас? — Пристъпих настрани и се обърнах да погледна Тапрут.

— Алиша. — Тапрут се поклони дълбоко.

— Нима си се надявал да минеш през портата, без да си поприказваме, Елиас? — Кралицата се усмихна доволно на смущението му.

— А, не, аз само… — Тапрут, останал без думи. Виж, това беше нещо ново.