Императорът на тръните

— Е, кажи ми за бъдещето.

— Ами, там е работата… — Примлясва отново с изгорените си устни, нишки разтопена плът лепнат между тях. — Там е работата, че ако кажеш на някого бъдещето му, то може да се промени.

— Може ли?

— Избери си число от едно до десет — казва той.

— Знаеш какво ще избера?

— Да.

— Но не можеш да го докажеш.

— Не винаги, но днес мога. Ще избереш три. Хайде, избирай.

— Три — казвам аз с усмивка.

Вземам кутията. Оказва се неочаквано тежка.

— Сложил си спомените ми вътре?

— Да — казва той. Търпелив е. Като учителя Лундист.

— И виждаш бъдещето ми до момента на следващата ни среща, която ще е след години?

— След шест.

— Но ако ми кажеш, бъдещето вече няма да е моето бъдеще, а ако ми кажеш и за новото, то също ще се промени?

— Да.

— Нищо де, кажи ми. После можеш да прибереш спомена в кутията. А когато се срещнем, ще ми го върнеш. И тогава ще знам, че наистина виждаш в годините напред.

— Интересна идея, Йорг — казва той.

— Знаел си, че ще го предложа, нали?

— Да.

— Но ако ми беше казал, можеше и да не го предложа.

— Да.

— А как, според виденията, ще отговориш самият ти на моето предложение?

— С „да“.

Аз кимам. И той ми казва. Всичко, което ще се случи. Всичко.

— Йорг? — Катерин ме дръпна за рамото. — Йорг!

Сведох поглед към ръката си — празна, влажна, парченца изгорена кожа полепнали по дланта ми. Вдигнах глава и срещнах очите на Лунтар.

— Бил си прав — рекох. — За всичко. — Дори за Чела. Докато ми е разказвал за нея, съм се изсмял и съм го обвинил в лъжа.

— Е, вече познаваш човек, който вижда бъдещето — каза той.

48.

— Е, вече познаваш човек, който вижда бъдещето — каза Лунтар.

— Човек, който е погледнал твърде далеч и е изгорял — казах аз.

— Да.

— И как да спрем това бъдеще, в което всички изгаряме?

— Едва ли ще можем — отвърна Лунтар. — Но ако имаме някакъв шанс, трябва да действаме сега. — Подаде ми сгънато парче пергамент, цялото на петна от влагата по пръстите му. — Четири думи. Важно е да ги прочетеш в правилния момент, не по-рано.

— И как ще разбера кога е правилният момент?

— Ще разбереш.

— Защото ти вече си го видял — казах аз.

— Нещо такова.

— И ще се получи ли?

Той поклати глава и каза:

— Въпреки това опитай. Не всеки край може да бъде видян.

Червената кралица ме гледаше, тя, Катерин и Мълчаливата сестра, наблюдаваха ме, сякаш съм мозайка, която трябва да се подреди. Лунтар кимна към тях.

— Какво ще кажеш, Йорг? Май вече разполагаме със старицата, майката и девицата? Триликата богиня на старите времена, въплътена наново?

И за миг наистина ми се стори, че са три поколения на една и съща жена. Катерин имаше силата на кралицата в лицето си и мъдростта на Сестрата в очите си.

— Хващай се на работа, момче — каза кралицата. — Нямаме време за губене.

И така, аз пристъпих да целуна Катерин, смел до безразсъдство като човек, който знае, че последните песъчинки изтичат. Но тя ме спря с ръка на гърдите.

— Оправи нещата, Йорг.

И аз за пръв път минах през Златната порта.

Императорската тронна зала може и да не беше претъпкана, но определено се беше позапълнила. Близо сто и петдесет лордове на империята и техни съветници кръжаха около подиума. Тронът сякаш се носеше над тях, обикновен дървен стол, но зловещ някак, и чакаше своята жертва.

Спрях за миг да огледам обстановката. Фракции се усамотяваха в страничните зали, други излизаха от тях с доволни физиономии, явно постигнали споразумение, трети излизаха гневни, успели единствено да задълбочат различията си. Гвардейци стояха на пост по периметъра на залата, а над всичко това се носеше глъчта на неспирни разговори.

— Ей, ти! — Висок мъж, малко по-голям от мен на години, се отдели от групата си само на няколко крачки от Златната порта. Допреди миг беше държал реч на десетината си слушатели, придружена с енергични жестове, кадифената му одежда беше обшита със скъпоценни камъни, които отразяваха светлината при всяко движение.