Императорът на тръните

— Глей, глей! И това ако не е самият крал Йорг! Повелител на девет нации! Моите съболезнования за баща ти, момко.

— Твоите съболез…

— Смятах, че предпочиташ да го убиеш собственоръчно, но времето има други планове за нас и всички ние горим в огъня му. Виж ме мен. — Ръцете му хвръкнаха към слепоочията му. — Побелявам. Пепел, ти казвам. Горим в огъня на времето. Глей само.

— Гледам те, старче.

— Старче? Ще ти дам аз едно старче! Ще…

— И какво те води насам, докторе? — прекъснах го аз.

— Циркът в града ли е? — Райк надвисна над нас, огромен и с блясък в очите. Не му обърнахме внимание.

— Събор е, Йорг. През четири години човек като мен, който знае това-онова, става търсена стока. О, да. Голямо търсене настава, и доходно. Глей! Плащат ми да шепна. Да шепна, че еди-кой си дук обича момченца, че на онзи лорд сестра му е женена някъде си, че не знам кой си крал се мисли за пряк потомък на Адам Първи. Тих, златен шепот в жадни уши. Глей! Ако беше така всяка година, а не веднъж на четири, ехеее!

— Ако беше всяка година, щеше да се отегчиш, Тапрут. А отегчените мъже залиняват и умират. Стават гориво за огъня.

— Така де, ама хубаво е да те търсят, пък било то и през четири години. Хубаво е да знаеш. — Ръцете му рисуваха абстрактни картини, все едно знанието можеше да се улови от въздуха.

Посегнах бързо — с Тапрут бързината е задължителна — и го хванах за рамото.

— Ами да проверим колко точно знаеш, става ли?

Тапрут ме погледна в очите, неподвижен като никога, не трепваше дори.

— Стани ми съветник. Един от делегатите на баща ми претърпя злополука. Можеш да заемеш неговото място.

Дебелак в черно кадифе с червена подплата в цепките тръгна към нас, тежката златна верижка на шията му се полюшваше в такт със забързаната му крачка.

— Тапрут! Какво означава това?

— Този човек иска да се възползва от услугите ми, дук Бон. — Тапрут не отклони поглед. Имаше бързи тъмни очи, жадни да попият света с всичките му цветове.

— Да си иска каквото ще. — Дук Бон сплете пръсти върху шкембето си. Беше нисък, но изглеждаше умен, доколкото може да се съди по външния вид. — Е, как се казва и какво ще ме посъветваш? Хайде, човече, заслужи се хонорара, ако обичаш. Нека види какво е изпуснал.

Макин и Мартен застанаха от двете ми страни. Райк — малко по-назад. Останалите от моята група ни наблюдаваха от мястото си до статуята на стюарда.

— Това е крал Хонорий Йорг Ренар, крал на Анкрат, крал на Гелет, крал на Ренарските планини, на Кеник, Стрела, Белпан, Конот, Нормарди и Орлант. Редно е да знаете, че той не е добър човек, но не е и човек, който се отказва от своето, и ако стане така, че целият ад се отприщи срещу тези стени, както по мое мнение ще се случи съвсем скоро, по-скоро, отколкото ни се иска, крал Йорг е човекът, който ще застане на пътя на прилива. Съветът ми към вас, дук Бон, е да се поставите на неговите услуги, както смятам да направя аз. Ако има човек, способен да вдигне на крака имперския лъв, така че всички да чуем отново рева му, то този човек стои пред вас.

Ухилих се, когато спомена за имперския лъв. Тапрут явно не беше забравил своя лъв, онова жалко и мършаво същество, което бях освободил от клетката му.

И така, предадохме оръжията си. Взеха ми също образния пръстен, камите ми, иглата от косата ми и гаротата, която държах в ръкава си. Опитаха се да вземат и жезъла от желязно дърво, който ми беше дала Миана, но аз щракнах с пръсти и отец Гомст — добре де, епископ Гомст — пристъпи напред с тежкия том, който му бях поверил в каретата на Холанд. Приканих капитана на портата Хелстрьом да разлистим заедно „Ечелионовия протокол на съдебните решения, Адам II и Артур IV, имперски години 340-346“, а доктор Тапрут надничаше любопитно през рамото ми. И след разгорещен, но много кратък спор аз постигнах своето — имах право, като лорд на Орлант, да нося служебния си жезъл (дървен) навсякъде където си поискам! По императорска заповед.

Дукът на Бон сумтя и пръхтя, стрелка ме с тъмни погледи, но не си тръгна, затова пратих при него Макин с бегло намигване, защото знаех, че малцина са способни да устоят на чара му.

И след по-малко от час отново стояхме пред Златната порта, древната дървена арка, която ми беше попречила да заема мястото си на последния Събор. Както знаем, вече не бях опетнен, защото магията ми се беше изпарила при обсадата на Призрачния. Въпреки това не горях от нетърпение да застана пред онази порта. Опарената ръка не бърза да хване отново машата, дори когато всички сетива, освен спомена, ти казват, че машата отдавна е изстинала.

— След теб, любима. — И побутнах Миана напред заедно с бебето. Оказа се, че друго отсъждане, записано от прилежния Ечелион през имперска година 345, касае децата и тяхното присъствие на Събора — самите те не могат да бъдат назначавани за съветници, но могат да присъстват в залата, ако са придружени и от двамата си родители. Полезни неща са това книгите. И допълнителните разпоредби. Ако ги прилагаш избирателно.

— Не те съветвам да го правиш, съветничке — казах, когато Катерин понечи да последва съпругата ми.