Императорът на тръните

Нова светкавица… и след като угасна, вече нямаше ангел, а само ренарски войник, който носеше Уилям за глезените, както се носи прострелян заек. Носеше го към километричния камък, за да разбие в него главата му.

Природата е създала острите нокти, за да приковеш с тях плячката си, и острите зъби, за да я убиеш, но тръните… единственото предназначение на тръните е да те наранят. Тръните на бодливата шипка са създадени така, че да стигат до костите. Вадят се трудно. Ако превърнеш ума си на камък, ако се мяташ и дърпаш, ако чупиш и хапеш, ако направиш тези неща, ще се измъкнеш от шипката, защото тя не може да удържи човек, който не иска да бъде задържан. Ще избягаш. Може би няма да си цял, но ще избягаш с достатъчно от себе си, за да пълзиш. И пълзейки, аз се измъкнах от шипката. Стигнах до брат си.

Умряхме заедно. Както винаги е трябвало да бъде.

Студена каменна зала. Ехтяща. Таванът е почернял от дим. Скимтене, наситено с болка. Болката не е човешка, но въпреки това ми е позната.

— Още един — каза татко. — Все още има крак, на който да се изправи, нали, сър Райли?

Като никога сър Райли не отговори на своя крал.

— Още един, Йорг.

Погледнах към Верен, смазания Верен, който ближеше сополите и сълзите от ръката ми.

— Не.

Тогава татко взе факлата и я хвърли върху количката.

Търколих се назад пред лумналия пламък. Каквото и да диктуваше сърцето ми в онзи момент, тялото ми помнеше урока на нажежената маша и не ми позволи да остана при Верен. Воят откъм количката беше… в сравнение с него всичко, случило се преди, бледнееше. Наричам го вой, но си беше писък. Хора, кучета, коне. Когато болката е достатъчно силна, всички пищим еднакво.

Погледнах в пламъка и открих, че е същият изпепеляващ, нажежен до бяло пламък, който бях видял в края на своя тунел, сляп бял глад, сляпа бяла болка. Плътта знае своето и бяга от огъня, без значение какво имаш да кажеш ти по въпроса.

Но понякога плътта трябва да чуе.

— Аз.

Аз не можех да го направя, братя.

— Не мога.

Случвало ли ви се е да се засилите за скок от високо място, скок в бистър вир, да речем, и на самия ръб да откриете, че не ви е възможно, че не ви е по силите? Висели ли сте на четири пръста над пропаст, после на три, после на два, с пълното съзнание, че за нищо на света няма да се пуснете? Докато се държите, пък било и на един пръст, плътта не се отказва, независимо от всичко.

Горещината на онзи огън. Свирепият му плам. И Верен в него, гърчи се, пищи. Не можех да го направя.

Не можех.

А после… можах. Скочих. Пуснах се. Прегърнах кучето си. Изгорях.

Тъмно небе, силен вятър. Можеше да е навсякъде и всякога, но все пак знаех, че за пръв път идвам тук.

— Намери ме значи?

Уилям, седемгодишен, златни къдрици, мека детска плът, Верен свит на топка в краката му. Старото куче ме надуши и вдигна глава, опашката му тупна по земята веднъж, два пъти.

— Легни, Верен. — Уилям сложи ръка между дългите му уши.

— Намерих те. — Усмихнахме се един на друг.

— Не мога да вляза — каза той и посочи златните порти, които се издигаха зад нас.

Отидох при тях и ги докоснах. Усетих топлина, пълна с обещания. Дръпнах ръката си.

— Раят е надценяван, Уил.

Той сви рамене и погали нашето куче.

— Освен това не е истински — добавих. — Ние сме го измислили. Създали сме го несъзнателно, построили сме го от очаквания и надежда.

— Не е истински? — Той примигна.

— Не. Нито той, нито ангелът. Не че са лъжа, просто не са реални. Сън, сънуван от добри хора, ако щеш.

— Тогава какво е смъртта, ама наистина? — попита той. — Мисля, че имам право да знам. Мъртъв съм от години. А ти пристигна преди пет минути и вече знаеш всичко. Ако това не е истинско, тогава кое е?

Ухилих се, неизбежно беше. Забравил бях какво е да си батко.

— Не знам какво наистина е истинско. Но със сигурност е нещо по-дълбоко от това — казах и махнах към златните порти. — Нещо фундаментално. Чисто. Нещо, от което имаме нужда. Ако има рай, то той е по-добър от този и няма нужда от порти. Искаш ли да го намерим?

— Защо? — Уил се изтегна на една страна и продължи да чеше Верен между ушите.

— Видя ли малкия си племенник? — попитах.

Уил кимна и скри една срамежлива усмивка.

— Ако двамата с теб не направим това, той ще изгори. Той и всички други. И тук ще стане истинска навалица. Затова ми помогни да го намерим. — Без половинчати мерки. Без компромиси. Или спасяваш всички, или никого.

— Какво да намерим?

— Едно колело. Така си го представяше Фекслър. А по всичко личи, че тук очакванията ни имат значение.

— О, това ли? — Уил преглътна една прозявка и посочи.

Колелото беше на билото на възвишение, черно на фона на мораво небе, лежеше хоризонтално върху колона, която потъваше в камъка. Тръгнахме натам. Небето над нас изсветляваше, разсечено от цепнатини, през които се лееше белезникава светлина.

От върха се виждаха сухите земи, потъващи бавно към мрака.

— Съжалявам, че те оставих, Уил.

— Не си ме оставял, батко — каза той и тръсна глава, сякаш да се отърси от последната утайка на някакъв сън.

Сложих две ръце върху колелото. Студена стомана, лъскава. Строителска направа. Строителска стомана.