Императорът на тръните

— К’во? — Райк откъсна озадачен поглед от брат Кент.

— Той щеше да се опита да ме спре. Кажете му, че го назначавам за стюард. И че е заповед, а не предложение. — Притиснах счупената ръка към гърдите си, оставих болката да изостри скръбта ми. — Щеше да се опита да ме спре. Макар да е изгубил момиченцето си, пак не би разбрал. Такъв е Макин.

— Майната му на Макин. Аз не разбирам — каза Райк, настръхнал, от острието на меча му още капеше кръв.

Някакво движение при Златната арка. Катерин, стиснала меч пред гърдите си, несигурна някак.

— Райк, прекрасни мой Райк! Винаги съм знаел, че има причина да те държа близо до себе си, братко. — Дръпнах нагръдника си и разперих ръце. — Направи го.

— К’во? — Зяпаше ме, все едно внезапно съм полудял.

— Трябва да го последвам, Райк. Трябва да намеря брат си.

— Аз…

— Убий ме. Нали все това повтаряш? „Ще те убия, Йорг.“ Сега аз те моля да го направиш.

Райк продължаваше да ме зяпа опулен. Виждах Катерин зад него — тичаше към нас и викаше нещо, но дали ме умоляваше да спра, или ме насърчаваше да продължа, не знам.

— Аз съм императорът, по дяволите! Заповядвам ти.

— Аз… — И двуметровият идиот погледна меча си, сякаш за пръв път виждаше такова нещо. — Не. — И го пусна.

И точно тогава Чела ме намушка. Ножът на брат ми, който бе взела незабелязано от трупа на Кай, забит на сантиметър от раната, която татко ми беше нанесъл преди години. Но Чела го надмина — за разлика от баща ми, тя завъртя острието. Нашата последна целувка.

— Върви в ада, Йорг Анкрат.

Това бяха последните думи, които чух.

53.

Докато обикаляхме пътищата, с братята често си говорехме за смъртта. Тя бе странникът, който ни следваше неизменно. Говореха за смъртта, но по-често говореха за умирането, а най-често за това как да го избегнем. Брат Бърло задължително отваряше дума за светлината. Светлината, която човек виждал, когато лежал в кръвта си и повечето от нея била вън, а по-малкото — вътре.

— Чувал съм да казват, че в началото била слаба, като светлината на зазоряване. Поглеждаш към нея и откриваш, че си в тунел, братя, и тоз тунел е животът ти, тъмен тунел, в който си вървял от самото начало.

Редно е да спомена, че Бърло обичаше да чете. Не ти трябват четящи хора, когато си бандит на пътя. Главите на четящите са пълни с чужди мисли.

— Но по-добре хич не поглеждайте към таз светлина — казваше той. — Защото е сладка, вярно, много сладка, но от нея връщане няма, а погледнеш ли я, почва да те тегли. Седял съм до мнозина, дето лежат в кръвта си на прага на смъртта, и съм ги чувал да шепнат през напукани устни за светлината. Ни един от тях не оцеля да тръгне отново по пътя.

Така поне го разказваше Бърло Дебелака. Неговата светлина може и да е била сладка, братя. Но аз съм я виждал с очите си и нека ви кажа, че се появява като студена звезда в тъмна нощ. Сетне започва да се приближава, или ти се приближаваш към нея — това е едно и също, когато си на място, където няма време, — и тогава разбираш какво е. Бял глад, братя, изпепеляващият, нажежен до бяло пламък на пещ, която няма търпение да те погълне, да те свърши веднъж и завинаги.

Тази светлина ме погълна и ме изплю, далече от света.

Мислел си бях, че знам достатъчно за смъртта. Смятал я бях за нещо сухо. Но смъртта, в която аз паднах, беше океан, студен, безкраен и с цвят на вечност. И аз увиснах там, без време, без горе и долу. Чаках, и чаках, и чаках. Чаках да дойде ангел.

Мокра смърт беше моята.

Изплюх водата от суха уста. Вик се откъсна от гърдите ми и болката се върна, издълбоко, силна, нетърпима. Блесна светкавица, преплетените клони на шипката се откроиха черни на небесния фон. Дъждът биеше леден, а аз висях в прегръдката му и не можех да падна.

— Тръните. — За миг сетивата ми се бяха изключили.

Втора светкавица, преди ехото от първата да се е търколило до края си. Каретата лежеше преобърната край пътя, фигури се движеха около нея.

— В тръните съм.

— Никога не си излизал от тях, Йорг — каза тя.

Стоеше до мен, моят ангел, създание в женски облик, изтъкано от топлина, светлина и възможности.

— Не разбирам. — Болката още ме пронизваше, кожата ми се издуваше алена около стотици закривени тръни, но сега, когато тя беше до мен, болката беше просто и единствено болка.

— Напротив, разбираш. — Любов струеше от гласа ѝ, чиста и непримесена с нищо друго.

— Животът ми е бил сън?

— Животът винаги е сън, Йорг.

— И… и нищо не е било истинско? Цял живот съм висял в тръните?

— Всички сънища са истински, Йорг, реални. Дори този.

— Какво… — Ръката ми помръдна и червена агония се разля по вените ми. След миг успях да продължа: — Какво искаш от мен?

— Искам да те спася — каза тя. — Ела. — И ми предложи ръката си. Ръка, в която цветовете се преливаха като по засъхналата корица на разтопено сребро. Хванех ли тази ръка, болката ми щеше да изчезне. Ангелът ми предлагаше избавление. Може би избавлението е това, винаги е било това. Протегната ръка, която да приемеш.

— На бас, че брат ми те е пратил по дяволите — рекох.