Императорът на тръните

Местните наричаха скалния нос Пръста, което, ако питаха Кай, беше колкото тъпо, толкова и правилно. И ако приемем, че носът е пръст, то древният камък стърчеше от кокалчето му. Тук пръстът беше широк шейсетина метра и с още толкова пропадаше по краищата си към тресавището долу; стените му бяха насечени от груби скални стъпала.

Кай си пое дълбоко дъх. Студеният въздух изпълни дробовете му, влагата зарази кръвта му и забави сърцето, слухът му долови високия тъжен глас на древния камък. Глас, който беше не толкова звук, колкото спомен за звук. Зрението му се извиси с цената на мимолетна болка. Фокусът на възприятията му се изстреля към небето, а плътта остана край монолита. Сега Кай гледаше надолу от грейналата долина между два гигантски неспокойни облака, виждаше себе си като точица върху Пръста, а самият нос беше тънко парче суша, щръкнало в безкрайната шир на Тръстиковото море. От това разстояние река Рил приличаше на сребърна панделка, лъкатушеща към Стъкленото езеро.

Кай се издигна още. Земята пропадаше, все по-абстрактна с всеки замах на мислените му криле. Мъглите се завихриха, облаците го приласкаха в хладни обятия.

„И смъртта ли е такава? Студена белота без край?“

Устоя на облачния зов и отново намери слънцето. Заклетите в небето лесно се губеха в небесния безкрай. Мнозина се губеха за толкова дълго, че плътта им умираше, а те оставаха да скитат вечно във висините. Ала някъде в сърцевината си Кай имаше ядка от себичност, здрава връзка с живота. Не го беше срам да го признае. Познаваше себе си добре. Знаеше за онази стара жилка алчност в сърцето си, за неспособността си да махне щедро с ръка. Недъг може би, но в този случай ценен актив, който да го опази цял.

Летеше над облаците, така сияйни в мекотата си, провираше се между кулите им. Един серис се откъсна от алабастровите кули, почти невидим дори за неговото зрение, източеният му силует се появяваше и изчезваше отново, трийсет метра дълъг и по-дебел от човешка снага. Кай му извика. Облачната змия се нави около себе си. Описваше лениви кръгове и с всеки кръг се приближаваше.

— Здравей, приятелю — поздрави го Кай. Стотина сериса, ако не и повече, се сбираха около гръмотевичните облаци, дойдеха ли големите бури, но всеки серис знаеше всичко, което знаеха другарите му, затова Кай ги възприемаше като един. Може би серисите бяха отломки от заклети в небето, от онези заклети, които бяха забравили себе си, забравили бяха всичко освен да танцуват сред облаците. Или пък бяха тук от зората на времето, не се раждаха и не умираха.

Серисът втренчи в Кай студеното синьо зарево на очите си. Допирът до съзнанието му вледеняваше, но не изведнъж, а кротко някак, интригуващо.

— Пак ли жената?

— Винаги жената.

Кай се загледа в светлината по облаците. Архитектурни облаци, готови да ги оформи Бог, глина, от която да издигне катедрали и кули, чудовища… Стана му забавно — серисът смяташе, че Кай винаги води едно и също момиче на Пръста.

„Може би серисът си мисли, че има само една жена, един мъж и много тела.“

Серисът се уви около Кай като тирбушон, сякаш Кай беше там наистина, обгърна го в намотките си като в какавида.

— Искаш да хвърляш само една сянка?

Кай се усмихна. Серисът мислеше за любовта на хората като за облаци, които се събират, понякога само се докосват леко, друг път се сливат в буря или потъват един в друг — и хвърлят една сянка.

— Да, само една сянка — отвърна Кай и се изненада от жегата в гласа си. Искаше да има онова, което имаше серисът. Не просто въргаляне в треволяка. Този път — не.

— Направи го. — Гласът на сериса говореше под кожата му, макар Кай да я беше оставил долу, в ниското.

— Да го направя? Не е толкова лесно.

— Не го искаш? — Серисът потръпна, сякаш вълнички се разляха по снагата му. Кай знаеше, че така създанието се смее.

— О, искам го. — „Достатъчно е да влезе в стаята и пламвам. А как ухае! Затварям очи и съм в Градините на Бетда.“

— Иде буря. — Тъга прошари гласа на сериса.

Кай вдигна мислено вежда. Не беше забелязал буря да къкри в простора.

— Надигат се — каза серисът.

— Мъртвите? — попита Кай, изтръпнал от стар страх.

— По-лошо. — Кратка дума, а значеше толкова много.

— Личите? — Кай се огледа, но не виждаше нищо. „Личите излизат само по тъмно.“

— Надигат се — повтори серисът.

— Колко са? — „Нека не са всичките седем! Моля те, не казвай, че са всичките седем!“

— Много. Като дъжда. — Серисът си тръгна. Мъглата, от която запридаше тялото си, се разля без форма. Кай никога не беше виждал серис да се разпада така. — Направѝ една сянка. — Гласът увисна във въздуха.

Зрението на Кай се стрелна към земята. Той се гмурна към Пръста. Сула стоеше при върха му, на самия край, бяла точица, която се уголемяваше бързо. Зрението се вля в тялото, толкова ударно, че го събори на колене. Кай се надигна, огледа се сънено, после хукна към Сула. Стигна до нея за по-малко от минута и се преви на две, останал без дъх.

— Много се забави — каза тя. — Реших, че съвсем си забравил за мен, Кай Самърсън.