Императорът на тръните

Харан скочи от седлото, ослепителен в позлатената си броня. Гвардейци продължаваха да се изсипват в двора зад него. Стотици. Седем пъти по петдесет, ако трябва да съм точен. По една петдесетица за всяка земя, която владеех. Когато дойдоха преди четири години, ми се полагаше само една, но и тогава я предвождаше Харан.

— Благодаря ти, крал Йорг — извика той, вдигнал поглед към мен. — Но трябва да тръгнем преди обяд. Пътищата към Виен са в лошо състояние. Ще е чудо, ако стигнем до Портата преди Събора.

— Стига, нали няма да тормозиш един крал и да му даваш зор в деня, когато празнува рождения си ден? Заради един събор? — Отпих от бирата си и вдигнах високо бокала. — Днес навършвам двайсет, както знаеш.

Харан вдигна рамене вместо извинение и се обърна да погледне бойците си. Повече от двеста вече бяха влезли през портата. Не ми се вярваше да вкара всичките триста и петдесет в Призрачния. При големия ремонт бяхме разширили тук-там, но дори така предният двор трудно би минал за просторен.

Наведох се към Миана и сложих ръка на издутия ѝ корем.

— Тревожи се, че ако не отида, гласуването пак ще се провали.

Тя се усмихна на думите ми. Последното гласуване, събрало някакво подобие на мнозинство, било по времето на втория Събор. Трийсет и третият имаше толкова шанс да избере нов император, колкото трийсетте преди него.

Макин се появи с десетина от моите рицари през портата в края на гвардейската колона, след като бе придружил Харан през Ренарските планини. Ескортът бе изцяло символичен, защото никой с ума си и малцина не с ума си биха препречили пътя дори на една петдесетица от Златната гвардия, та какво остава за седем.

— Е, Миана, вярвам, разбираш защо се налага да те оставя, нищо че синът ми всеки миг ще се появи на бял свят. — Усетих го да рита под ръката ми. Миана се размърда на трона си. — Не мога да откажа на седем петдесетици.

— Една от седемте е за лорд Кеник между другото — каза тя.

— Кой? — попитах, просто за да я подразня.

— Понякога си мисля, че съжаляваш, задето направи Макин моя лорд на Кеник. — И ме стрелна с една от нацупените си физиономийки.

— Май и той съжалява. Едва ли е прекарал повече от месец там през последните две години. Но пък накара да пренесат хубавите мебели на барона в тукашните му покои.

Замълчахме. Гледахме как гвардията се намества в теснотията на предния двор.

Дисциплината им беше единствена по рода си. Дори кавалерията на дядовия ми Конски бряг приличаше на банда дрипльовци в сравнение със Златната. Преди време се бях дивил на бойната гвардия на Орин от Стрела, но тези мъже бяха класа по-горе. Всички грееха на слънцето, от първия до последния, ни драскотина или петънце не загрозяваше сияйната позлата на броните им. Последният император е имал дълбоки джобове и личната му гвардия продължаваше да бърка смело в тях близо два века след неговата смърт.

— Трябва да ида долу. — Понечих да стана, но не го направих. Три седмици усилна езда не са приятна перспектива.

— Да, трябва — каза тя. Отхапваше от едно люто чушле. През последните месеци вкусовете ѝ се люшкаха от една крайност към друга. Последно се беше върнала към екзотичните подправки на родния си Конски бряг. Това превръщаше целувките ѝ в истинско приключение. — Но нека първо ти дам подаръка.

Вдигнах вежда и я потупах по корема.

— Какво, вече е готов да го вадим от пещта?

Миана плесна ръката ми и махна на един слуга, който чакаше в сенките на залата. На моменти приличаше досущ на невръстното момиче, пристигнало тук в замък обсаден и видимо обречен. След месец щеше да навърши петнайсет, но дори сега беше по-дребна и от най-дребното слугинче в замъка. Поне бременността ѝ беше осигурила някоя и друга извивка, напълнила беше деколтето ѝ, а страните ѝ бе вапцала с руменина.

Хамлар излезе на балкона. Държеше нещо, завито с копринена кърпа, нещо тънко и дълго, но не достатъчно дълго, за да е меч. Поднесе ми го с поклон. Служил бе на чичо ми двайсет години, но нито веднъж не ме погледна накриво, задето бях сложил край на предишната му служба. Дръпнах коприната.

— Пръчка? Мила моя, не трябваше. — Свих устни. Пръчката си беше хубава между другото. Не познах от какво дърво е.

Хамлар остави пръчката на малката маса между двата трона и се оттегли.

— Това е жезъл — каза Миана. — Направен е от lignum vitae, много здрава дървесина и толкова тежка, че потъва във вода.

— Пръчка, която може да ме удави…

Миана махна отново и Хамлар се върна с дебела книга от моята библиотека. Държеше я с две ръце пред себе си, отворена на страница с разделител от слонова кост.

— Тук пише, че лордът на Орлант е спечелил наследствено право да носи жезъла си на Събора — каза Миана и сложи пръст върху набедения параграф.