Императорът на тръните

Изборът не ме беше затруднил. Кодин беше пътувал за последно, когато го свалиха на ръце от планината след битката за Призрачния. Повече нямаше да пътува. В двора имах изобилие от белобради старци, но съдържанието на главите под белите им коси не представляваше интерес за мен.

— Двама са пред очите ти — казах и кимнах към Кент и Рикард. — Райк и Грамло чакат отвън, Кепен и Горгот са с тях.

— За бога, Йорг! Не можеш да вземеш Райк! Отиваме в императорския дворец все пак! А Горгот? Той дори не те харесва.

Изтеглих меча си с гладко сияйно движение и стотици златни шлемове се обърнаха да проследят дъгата му. Задържах го високо, обръщах го насам-натам да уловя блясъка на слънцето.

— И преди съм бил на Събора, Макин. Знам им игричките. Тази година ще играем нова игра. Моята. И аз ще си заведа правилните фигури.

2.

Няколкостотин конници вдигат много прах. Напуснахме Матераците под покрова на саван, който сами си бяхме изтъкали. Златната гвардия се точеше безкрайна по лъкатушната планинска пътека. Блясъкът им не оцеля дълго и когато най-после слязохме в равнината, всички бяхме еднакво сиви от прахта.

Двамата с Макин яздехме рамо до рамо. Тук някъде преди време бяхме срещнали принца на Стрела, отправил се към моите порти. Сега Макин изглеждаше по-стар, в черното на косата му се беше промъкнало желязо, бръчки на тревога разсичаха челото му. Докато кръстосвахме пътищата, Макин винаги изглеждаше щастлив. Откакто се сдобихме с богатство и замъци, вечно се тревожеше за нещо.

— Тя ще ти липсва ли? — попита Макин. Вече час яздехме мълчаливо, само копитата трещяха по камънака, а после изневиделица това. „Ще ти липсва ли?“

— Не знам. — Малката кралица ми беше станала скъпа на сърцето. Поискаше ли, можеше да ме възбуди, но пък мен повечето жени ме възбуждат, не съм придирчив. Но не горях за нея, не изпитвах онази изгаряща нужда да я виждам постоянно, да я имам. Наистина я харесвах, нещо повече — уважавах острия ѝ ум и тихата безпощадност на темперамента ѝ. Но не бях влюбен в нея, не изпитвах необяснимата и глупава любов, която ни помита, повлича ни с водите си и ни изхвърля на незнаен бряг.

— Не знаеш? — попита той.

— Е, и това ще се разбере, нали? — рекох.

Макин поклати глава.

— И ти не си поборник на голямата любов, лорд Макин — казах му. За шестте години, откакто владеехме Призрачния, не си беше взел жена, а ако имаше любовница или предпочитана курва, значи ги пазеше в тайна.

Той вдигна рамене.

— Изгубих се на пътя, Йорг. Онези години бяха черни за мен. Не съм достойна компания за достойна жена, жена, която бих пожелал.

— Какво? А аз съм, така ли? — Обърнах се на седлото да го погледна.

— Ти беше млад. Дете. Греховете не се лепят по детската кожа така, както се лепят за мъжката.

Мой ред беше да вдигна рамене. Изглеждал бе по-щастлив, когато убиваше и плячкосваше, отколкото сега, когато размишляваше над стореното под високите тавани на дворцовите зали. Може би му трябваше нещо ново, за което да се тревожи, така че да спре да се тревожи.

— Тя е добра жена, Йорг. И скоро ще ти роди дете. Мислиш ли изобщо за това?

— Ми не — рекох. — Изплъзнало се е от вниманието ми. — В действителност обаче тази мисъл постоянно изплуваше в съзнанието ми — наяве и нерядко насън дори. Идеята ми беше толкова чужда, че не съумявах да я подхвана удобно, и в този смисъл тя наистина ми се изплъзваше. Съзнавах, че скоро ще се появи врещящо бебе, но какво ще означава то за мен, какво ще е да съм баща… изплъзваше ми се. Кодин твърдеше, че щяло да стане по естествен начин, че чувството щяло да си дойде само. Инстинктът щял да ми каже какво да правя, било записано в кръвта ни. Може би наистина щеше да ме връхлети, както ни връхлита кихавица, когато смръкнем черен пипер. Но за момента нямах представа какво ще е, въображението ми беше безсилно.

— Сигурно ще си добър баща — каза Макин.

— Не. — Без значение дали проумеех по някакво чудо за какво иде реч, или не, щях да съм лош баща. Оказал се бях недостоен за брат си, щях отвъд всяко съмнение да излъжа очакванията и на сина си. По някакъв начин проклятието, което Олидан Анкрат ми беше предал и което навярно е получил в наследство от собствения си баща, щеше да легне и върху моето дете.

Макин стисна устни и прояви такта или благоразумието да си замълчи.

Ренарските планини рядко полягат на хълбок достатъчно дълго, за да се заравни терен за ниви, но близо до границата с Анкрат земята се кротва в парцели обработваема площ и отваря място за що-годе голям град. Град Ход, моята столица. Виждах петното му на хоризонта.

— Ще спрем тук — казах.

Макин се наведе от седлото да предаде нареждането на сър Рикард и той развя знамето ми на пиката си.

— Можем да стигнем до Ход — каза Макин. — Най-много час-два след заник слънце ще сме там.

— Твърди легла, ухилени подмазвачи от градската управа и бълхи. — Смъкнах се от седлото на Барт. — Предпочитам да спя в палатка.