Императорът на тръните

Горгот седна на земята. Мъжете от гвардията се щураха наоколо, връзваха конете, подготвяха вечерята, разпъваха шатрите си, всяка достатъчно голяма за шестима, с по две панделки на върха на централната подпора — черното и златното на императора. Кепен и Грамло метнаха дисагите си до левкротата и седнаха отгоре им да поиграят на зарове.

— Поне да минем през града утре, Йорг. — Макин върза торба със зоб около врата на коня си и се обърна да ме погледне. — Хората ще се радват да позяпат Златната гвардия. Можеш поне с това да им угодиш.

Свих рамене.

— Трябва да са доволни, че оставих двора си в планините. Или са забравили, че в Стрела имам дворец, по-голям от целия им град?

Макин задържа погледа ми.

— Понякога ми се струва, че ти си го забравил, Йорг.

Обърнах му гръб, клекнах до Грамло и Кепен и се загледах в заровете. Бедрата ме боляха — знак, че твърде дълго съм се задържал на трона, в леглото и в банкетната зала. Макин беше прав. Трябваше по-често да навестявам седемте си кралства, ако не за друго, то поне за да хвана отново пътя и да си опресня уроците, които бях научил на него.

— Копеленце гадно! — изграчи Кепен и плю. И петте зара на Грамло се бяха спрели на шестици. Кепен бръкна в кесията си, после плю пак и я метна в краката на Грамло. Поклатих глава. Такъв късмет заради някаква си пълна кесия. Истинско прахосничество.

— Пести си късмета, брат Грамло. Може да ти потрябва по-натам. — Станах и едва не изпсувах заради болката в краката.

Не пожелах да живея в двореца, който принц Орин беше построил за Катерин. Прекарах няколко седмици там, след като си подсигурихме лоялността на оцелелите стрелянски лордове. Дворецът ми напомняше за Орин — едновременно строг и великолепен, с високи аркади и бели каменни колони, копие на руините в Маседон, където Александър е израснал до своето величие. Дрънчах из безбройните му стаи в компанията на братята, докато капитаните ми планираха как да приключат битките по многото фронтове, които Орин беше отворил, преди да умре. Дворецът изглеждаше празен въпреки многобройната си прислуга, стотици непознати за мен мъже и жени. Накрая с радост тръгнах към нормардийския фронт, нищо че тази кампания се оказа най-кървавата от всички през онази пролет.

Щом животът в Призрачния ме беше разглезил толкова, че да се скапя от един ден на седлото, толкова по-добре, че не бях останал в онзи дворец. Предпочитам планините пред равнините, предпочитам воя на вятъра покрай снежните върхове пред смрадливия бриз, който приижда откъм Тихото море и носи вонята на Удавените острови. Освен това в Анкрат и Ренар кръвната ми линия е най-силна. Може и да не копнея за топлината на семейното огнище, но в трудни времена е по-добре поданиците да те следват по навик, а не пришпорвани от скорошен страх.

Смрачаваше се, заваля кротък дъжд. Придърпах плаща около себе си и тръгнах към един от лагерните огньове.

— Палатка за краля! — ревна сър Рикард и сграбчи за ръкава един минаващ наблизо гвардеец.

— Малко дъжд няма да ме разтопи — казах му аз. Добре въртеше меча моят Рикард, беше смел мъж, но новият чин го беше главозамаял и все по-често го чувах да реве.

Да седя край огъня сред врявата на войниците ми допадаше повече, отколкото да зяпам ветреещото се платнище на палатката и да се чудя какво ли ме дебне отвън. Гледах как гвардейците стъкмяват лагера си и вдишвах чудния аромат на яхнията в големите казани.

Когато войската ти надхвърля триста души — което си е малка армия според всякакви стандарти, — дори най-елементарните неща изискват дисциплина. Трябва да се изкопаят нужници, да се определи отбранителен периметър и да се направи график на постовите, конете да бъдат заведени на паша и водопой. Нищо общо с леснотията от детството ми, когато обикалях пътищата с малобройната си банда. Мащабът променя всичко.

Един капитан от гвардията ми донесе стол — походна разновидност, която се сгъваше и разгъваше при нужда, ъглите ѝ обковани с мед, за да издържат по-дълго несгодите на войната. Капитан Харан ме завари там, доволно отпуснат в удобния стол, с паница дивечова яхния в скута, храна от запасите на собствения ми замък, без съмнение. Златната гвардия по традиция си осигуряваше продоволствието пътьом — нещо като бандитлък, легализиран още в дните на империята.

— Дойде един свещеник. Иска да го приемеш — каза Харан. Помълчах подканящо дано се сети да добави едно „крал Йорг“. Капитаните на Златната гвардия се отнасят към Стоте с бегло пренебрежение и редовно се майтапят с титлите ни зад своите толкоз лъскави шлемове.

— Свещеник? Епископът на Ход може би? — попитах. Златната гвардия не питае уважение и към Римската църква, резултат от столетията жестоки вражди между императори и папи. За императорските лоялисти Виен беше свещеният град, а Рим — обикновено недоразумение.

— Да, епископ — отвърна Харан.

— Издава ги глупавата шапка — рекох. — Сър Кент, би ли довел отец Гомст при нас и нашата малка благочестива сбирка? Не ща да го подлагам на изпитание в компанията на гвардейците.