Императорът на тръните

Понякога е добре да чуваш дъжда, без да се мокриш, да знаеш, че вятърът вие, без да усещаш поривите му. Чаках в онзи безвременен уютен мрак и накрая усетих аромата на бял мускус, усетих как тя ме обгръща с ръце и ме притегля в съня. Тази нощ го усетих някак прибързано, спешно.

— Лельо Катерин. — Без съмнение устните ми бяха оформили сричките, макар тялото ми да спеше.

В началото Катерин ми пращаше само кошмари, сякаш се смяташе за будната ми съвест и се чувстваше длъжна да ме тормози с престъпленията ми. Отново и отново мъничкият Дегран умираше в ръцете ми и аз се будех с писъци, потен, опасен за всеки, който споделяше в онзи миг леглото ми. Нощ след нощ Катерин ме въртеше на шиш, на бавен огън, преживявах мъката на Сарет, погледната от всеки възможен ъгъл, който сестра ѝ можеше да ми покаже, благодарение на изкуството, което беше овладяла след сватбата си с принца на Стрела. Миана не издържа дълго в спалнята ми и се изнесе в една стая в източната кула на Призрачния.

Заклета в сънищата, казвах си аз. Тя е сънна вещица. Същата като Сагеус. И въпреки това продължавах да я искам. Рисувах образа ѝ в тъмната буря на своето въображение. Нито веднъж не ми се показа насън, затова аз призовавах първата ни среща, онзи незабравим миг, когато се сблъскахме в коридорите на Висок замък.

Катерин ми показваше любимите си хора — онези, които аз бях убил. Сър Гален, който я придружава и ухажва кротко в светлите дни на скоронското ѝ девичество. Прислужницата Хана, по време, когато не е била толкова кисела и е обграждала с обич малката принцеса в един двор, където обичта е била в недостиг. Насън Катерин ме принуждаваше да болея за нейните болки, за нейните хора, усукваше ме с чудатата логика на спящия ум и даряваше персонажите с плът и кръв, усещах ги истински и важни, толкова истински, колкото собствените ми спомени отпреди тръните. И всичко това в ослепителния блясък на Гелет, в топящия зной на Строителското слънце, винаги зад мен, а сянката ми — щръкнала като неканен черен пръст в живота им.

Оставих я да ме повлече в среднощието. Нито веднъж не бях възнегодувал, не бях се опънал, макар да чувствах, че бих могъл. Макар да ми се струваше, че тя би искала да се опъна. Дори повече, отколкото искаше да ми покаже неправдите, извършени от мен, дори повече, отколкото искаше да ги усетя и видя през нейните очи, дори повече от това Катерин искаше да се боря с нея, да окажа съпротива на заклинанието ѝ, да затворя сънуващите си очи в опит да избягам. Така ми се струва. Но аз не го правех. Казвах си, че съм избрал да се изправя лице в лице със страха си. Че изтезанията, на които ме подлага тя, ще ме освободят от чувството, ще ме пречистят. Уви, истината е, че копнеех да усетя обятията ѝ, близостта ѝ, копнеех да ме докосва, макар и оставайки недостижима.

Шепот на светлина стигна до мен през беззвездната нощ. Напоследък сънищата, в които ме въвличаше Катерин, бяха някак объркани, разфокусирани, сякаш самата тя също сънуваше. Понякога я виждах, понякога я докосвах, но никога двете едновременно. Случваше се да вървим по коридорите на Висок замък или на двореца в Стрела, полите на роклята ѝ се вееха, вървяхме оковани и свързани в мълчание, стените остаряваха и се ронеха край нас. Друг път усещах миризмата ѝ, прегръщах я, но бях сляп или виждах само гробовете на Першез.

Тази вечер обаче сънят дойде студен и ясен. Натрошен камънак хрущеше под стъпките ми, валеше дъжд силен, на откоси. Изкачвах се по склон, превит надве под напора на бурята. Пръстите ми опипваха слепешката някаква скала, стена пред мен. Владеех сетивата си, но не и действията, сякаш съм марионетка и друг държи конците ми.

— Що за урок е това, Катерин?

Тя никога не ми говореше. Така, както аз не ѝ се опъвах, така тя никога не ми говореше. В началото сънищата, които ми изпращаше, бяха изтъкани само от гняв и мъст. Все още носеха част от прежната си острота, но имах чувството, че напоследък Катерин експериментира, тренира таланта си — както мечоносец работи върху техниката си и включва нови удари в стария репертоар. Това изкуство го владееше Сагеус. Сега Катерин живееше отново под бащиния ми покрив и аз подозирах, че може да е заела мястото на поганеца, макар че дали като него плетеше тънка мрежа от влияние и побутваше неусетно Стоте по пътеката на Олидан Анкрат, или действаше самостоятелно, за себе си, не знаех.

Бурята утихна без предупреждение, вече не усещах вятъра, макар да чувах стенанията му зад себе си. Бях в някаква пещера. Минал бях през тясното устие на пещера. Клекнах и свалих раницата от раменете си. Бързо извадих огниво и прахан. Миг-два по-късно запалих походна лампа, която извадих от един джоб на раницата. Бих се възгордял с бързината си, само дето сръчните ръце, които държаха огнивото и създадоха пламък с него, не бяха мои. На светлината на лампата видях, че са неестествено бледи, като плът, която твърде дълго е стояла под вода, и дългопръсти. И моите пръсти са дълги, но тези приличаха на бели паяци, които пълзят в сенките на лампата.