Императорът на тръните

Накрая, когато убиецът стигна до вътрешната врата към източната кула, най-сетне открихме пазач, който да не е напуснал поста си. Сър Греъм, мой придворен рицар, спеше прав, поддържан от комбинираните усилия на бронята си, една алебарда и стената. Бледите ръце нагласиха дългото острие в пролуката между нагърленика и нараменника. Убиецът опря основата на дланта си в дръжката на ножа, така че резкият удар да пробие кожената и плетената ризница и да намери югуларната вена. Поколеба се, сякаш споделил моята мисъл, че падне ли, рицарят ще вдигне шум до бога. Стояхме така, толкова близо, че с всеки дъх усещах потната воня на сър Греъм. Нов порив на вятъра нададе вой и аз забих ножа. Дръжката му ужили ръката, която не беше моя, а острието ужили сър Греъм много по-зле. Той се сгърчи и падна, и докато падаше, се изниза от ножа.

Убиецът отново избърса оръжието си. Този път с червения плащ на рицаря, по който кръвта остави едва видимо петно. Много беше педантичен този убиец.

Намери ключа на колана на сър Греъм и отключи обкованата с железни ленти и излъскана от допира на безброй ръце дъбова врата. Колкото и стара да беше вратата, арката беше по-стара и от нея. В свитъците на чичо ми се споменаваше за далечни времена, когато на мястото на замъка стояла само тази кула, източната, самотна стражева кула на планинския скат с военен лагер под нея. Но дори онези мъже, които се сражавали с племената на Ор и издигнали крепост в планината, дори те не са построили кулата. На арката има надпис, но времето е забравило езика му и вече никой не може да го разчете.

Убиецът мина под арката и незнайните руни, вкопани дълбоко в централния ѝ камък. Сряза ме болка, тръни се впиха в месото ми, закачиха се извити дълбоко под кожата ми, по начин, който не вещаеше нищо добро, най-малкото лесно избавление. Впиха се като назъбена стрела, която не може да се издърпа, а трябва да се изчовърка от раната, или като зъбите на куче с обратна захапка, куче, което трябва да убиеш, а после да срежеш мускулите и жилите на челюстта му, за да освободиш жертвата. Болеше, но ме освободи, откъсна ме от тялото на мъжа с бледите ръце. Той продължи напред, без да трепне, а аз се повлякох след него по стъпалата. На гърба на черния му плащ беше зашит кръст от бяла коприна. Светият кръст.

Втурнах се напред, но минах през него, като да бях привидение някакво, макар че не той, а аз потръпнах от допира. Светлината на една лампа ми показа лицето му за миг, когато се обърнах да го погледна, после той мина през мен и ме остави да стоя на стъпалата. Мъжът беше буквално безцветен, лицето му имаше същия удавнически оттенък като ръцете, косата — пригладена с нещо мазно по скалпа, ирисите на очите му бяха мътно бели като склерата. На туниката имаше избродиран с бяла коприна кръст, същия като на плаща. Папски убиец значи. Само Ватиканът пращаше убийци с ясно написан адрес на подателя. Ние, останалите, предпочитаме да не ни свързват с извършителите на мръсните ни поръчки. Ала папският убиец е продължение на папската непогрешимост — какво срамно има в това да приведеш в изпълнение Словото Божие? Защо им е на такива мъже да се загръщат с плаща на анонимността?

Проснат в една ниша отстрани на стълбището, брат Емер лежеше мъртъв за света. Убиецът клекна и приложи по предназначение ножа си, за да затвърди вовеки това положение на нещата. Докато бродехме по пътищата, Емер бе показал слаб интерес към жените, затова бях избрал именно него да пази кралицата ми. Гледах как човекът на папата се качва по стълбите, докато един завой не го скри от погледа ми. Кръвта на Емер се стичаше стъпало след стъпало като червена каскада.

Никога не се противопоставях на Катерин, не се опитвах да избягам от нейните илюзии, но това още не значеше, че трябва да ѝ съдействам. Успял бях незнайно как да се откъсна от убиеца и не виждах причина да оставам с него. Досещах се какъв е планът. Дошъл беше да убие кралицата ми, без съмнение. Ако Катерин се придържаше към плана на замъка, който бе изкопала от главата ми, значи Миана спеше в стаята на върха на кулата. Трябваше ли да следвам убиеца като последен глупак и да гледам как ще ѝ пререже гърлото? Да я гледам как се дави в кръвта си, а детето ми умира в нея?

Стоях в мрака. Оскъдна светлина пропълзяваше иззад завоите на спиралното стълбище под и над мен.

— Сериозно? Смяташ, че можеш да ми покажеш нещо, което да ме нарани? — казах на въздуха. — А уж си опознала спомените ми. — Оставях я да се разхожда където иска, когато ме навестяваше с кошмарите си. Не бих се изненадал, ако тези смели разходки из коридорите на моето минало измъчват повече нея, отколкото нейният тормоз измъчваше мен. Макар да държеше ключовете за всички мои врати, знаех, че има места, където не припарва. А и кой здравомислещ човек би го направил?

— Добре, принцесо, нека изиграем тази игра докрай. Да видим дали краят няма да ти се стори твърде горчив.