Императорът на тръните

Продължих напред, или по-скоро човекът, чиято кожа споделях, продължи напред и ме отнесе със себе си. Светлината на лампата се разля, но не срещна кажи-речи нищо, което да я отрази. Погледът ми следваше очите, през които гледах, чуждите очи, а те гледаха най-вече надолу, към скалния под, огладен от хиляди крака. Случваше се да хвърли поглед наляво и надясно и тогава зървах водопади от застинал камък и чудни галерии, където сталагмити се протягаха нагоре за среща със сталактити. Разбрах къде съм. Източният излаз на Призрачния. Бледият мъж се беше покатерил по Бегалото в мрака на бурята и беше влязъл в тунела през цепнатината, която се гушеше скрита високо в склона на долината.

Мъжът се движеше уверено. Макар да имаше много завои и отклонения към неведомия мрак под планината, не беше трудно да следваш правилния път, не се изискваха специални умения — достатъчно беше да вървиш по огладената пътека. Сънят беше точен в детайлите, черпеше плътност от собствените ми спомени. Побиха ме тръпки, мен, но не и бледия мъж. Ако Катерин се стремеше към акуратност, скоро от сянката щеше да се стрелне черна ръка, да сграбчи натрапника и да го притегли с нечовешка сила и милостива бързина към зейналата паст на трол. Надявах се да не усетя как черните зъби се впиват в месото ми, но имаше голяма вероятност да се случи тъкмо това. Тролската воня вече пареше ноздрите ми, усещах как яката на мъжа жули врата ми.

Ала той вървеше напред, а никаква ръка не се появи. Ако можех да затая дъх, сега бих го издишал бавно през зъби. За кратко сънят ме беше убедил, че наистина съм в излаза, но не; троловете на Горгот охраняваха подземните тунели към Призрачния, както и други тайни пътища към него.

Стигнахме до ръчно изсечените тунели, които свързваха замъка с естествените пещери. Мъжът спря недалеч от най-дълбоките изби на замъка. Съсирек от мрак висеше напред, поглъщаше светлината на лампата и не отразяваше нито лъч. Мъжът дълго стоя неподвижно, почти нечовешки застинал, без да трепне дори. Когато тръгна, го направи бързо; усещах хладната дръжка на нож в ръката му, но не виждах острието. Трол лежеше напреко на сечените камъни, проснат по очи с разперени крайници. Лицето на звяра се криеше сгушено в черния възел на рамото му. Изглеждаше мъртъв, но след по-внимателно вглеждане двамата с бледия мъж открихме, че гърбът му се повдига и спуска бавно с всеки дъх.

Без да бърза, бледият мъж се приведе под снижаващия се таван и внимателно прескочи черните крака.

— Слаб сън, Катерин — казах аз. Можех да говоря, без да използвам устните на гостоприемника си. — Троловете са създадени за война. Записано е в кръвта им. Миризмата на този тип отдавна щеше да е разбудила поне десетина и вече щяха да точат лиги от глад.

Придружителят ми откри дървената врата към винарските изби на замъка. Бръкна в ключалката с тежки шперцове, подходящи за такава стара и солидна брава. Капна по малко масло на пантите да ги смаже, бутна вратата и прекрачи без колебание прага. Точно тогава зърнах за миг ножа му — нож на убиец с дълго и тънко острие, дръжката му от извита бяла кост.

Излезе от фалшивия капак на гигантската бъчва, която прикриваше изхода. Подпрян на истинска бъчва току срещу фалшивата и почти същата по размер, седеше войник с моите цветове, шлемът му захвърлен на една страна, краката му изпружени, главата провиснала в дълбок сън. Клекнах пред него. Усетих как задникът ми опира в петите, усетих напрежението в мускулите на бедрата си, усетих жилавата мръсна коса на пазача, когато повдигнах главата му. Познах го. Името изпърха в съзнанието ми. Родрик — дребен такъв, русоляв, по-млад от мен. Веднъж го бях намерил да се крие в кулата, докато принцът на Стрела обсаждаше замъка ми. Сега бях опрял студената стомана на ножа си в гърлото му, а той не помръдваше. Идеше ми да го резна, задето е заспал на пост. И въпреки това се стреснах, когато ръката ми се спусна и заби ножа в сърцето му. Това вече го събуди! Родрик ме погледна с уплашени очи, устните му се сгърчиха без думи, после умря. Чаках. Животът бе напуснал тялото на младежа, ала аз въпреки това чаках. А после издърпах ножа. Потече много малко кръв. Избърсах острието в туниката му.

Ръкавите на бледия мъж бяха черни. Само това успях да зърна, преди той да погледне към стълбите и да тръгне натам. Оставил бе лампата до трупа на Родрик, сянката му го предхождаше.

Мъжът вървеше по коридорите на Призрачния, сякаш си беше у дома. Замъкът тънеше в мрак, ако не броим малкото лампи, които осветяваха ъгъл или врата. Прозоречни капаци тракаха, блъскани от вятъра, дъждовна вода подлизваше покрай трегерите и се събираше на локвички по каменния под. Хората ми, изглежда, се гушеха в леглата си и чакаха бурята да свърши, защото не видях никого по коридорите, ни слуга да припали лампите, ни лайнарче да прибере нощния тор, ни бавачка или стражарска курва да се измъква на пръсти от казармите… и нито един страж, в този ред на мисли.