Императорът на тръните

Още една стъпка. Усещах ранения му крак изтръпнал и студен, усещах как устните му мълвят ново заклинание, сякаш магията му беше пострадала също като тялото и имаше нужда от патерица. Случи се внезапно, без предупреждение — ръката ми, неговата ръка, се стрелна назад и нагоре да метне камата. В същия миг завивките трепнаха, чу се глух звън и юмрук се заби в хълбока ми, толкова силно, че ме отметна назад и ме запрати безмилостно в стената. Хлъзнах се на пода с изпружени крака и погледнах надолу. Бледи ръце притиснаха хълбока ми, кръв шуртеше на тласъци между пръстите ми, висяха парчета месо.

Завивките се отметнаха и аз видях Миана, свита около големия черен арбалет на Нубанеца, очите ѝ — големи и бесни.

Дясната ми ръка откри кокалената дръжка на по-дългия нож. Кръв потече от устата ми, но аз се надигнах на колене, стаята се въртеше пред очите ми. Виждах, че в арбалета няма повече стрели. Вътре в убиеца напрягах съзнанието си докрай да вкаменя краката му, да пусна оръжието. Мисля, че този път той ме усети. Движеше се бавно, гледаше да е между Миана и вратата на стаята. Погледът му се спря на корема ѝ, наедрял под изпънатата нощница.

— Спри! — Стисках ръката му с цялата си воля, но тя въпреки усилията ми пълзеше напред.

Миана изглеждаше повече гневна, отколкото уплашена. Изглеждаше готова да убие.

Ръката му се стрелна напред с все ножа, насочен ниско, под замаха на арбалета. Не можех да я спря, ръката. Лъскавото острие щеше да разпори утробата на Миана и кръвта ѝ щеше да изтече. Детето ни щеше да умре заедно с нея.

Убиецът удари и само на педя от целта ръката ни трепна и се отклони от курса си, останала без сила след тежък удар в рамото ни. Извъртях се и паднах, забих лице в металния арбалет. Мартен стоеше зад мен, истински дявол, омазан с кръв, озъбен, страшен. Главата ми се удари в килима, причерня ми. Чувах гласовете им от много далеч.

— Кралице!

— Добре съм, Мартен.

— Толкова съжалявам… не успях да… той мина покрай мен.

— Добре съм, Мартен… Бях заспала, но някаква жена дойде в съня ми и ме събуди.

3.

— Много си тих тази сутрин, Йорг.

Дъвчех хляб — хляб от Призрачния, печен вчера и позагубил от свежестта си.

— За шаха ли се цупиш още? — Наближи ме и долових аромата на карамфил. — Казах ти, че играя от шестгодишен.

Разчупих комата хляб и коричката се разпадна на трохи.

— Доведи Рикард, моля те.

Макин стана, гаврътна на екс напитката си — кафе, рядко и студено, както го обичат гвардейците, — и излезе, без да задава въпроси. Такъв беше Макин, разбираше от половин дума.

Върна се след няма и минута, заедно с Рикард, който внесе кал по кожените постелки на шатрата. Трохи от собствената му закуска се бяха залутали в пищния му русоляв мустак.

— Господарю? — Сгъна се в поклон, навярно предупреден от Макин да внимава в картинката.

— Искам да пришпориш коня си към Призрачния. Говори с канцлер Кодин и с кралицата. Настигни ни по най-бързия начин да докладваш. Ако в доклада ти се споменава за мъж с бледа кожа, вземи със себе си черното ковчеже от съкровищницата ми, онова със сребърния орел на капака, и десет души да го охраняват. Кодин ще ти помогне с организацията.

Макин вдигна вежда, но въпросите му се ограничиха с това.

Придърпах шахматната дъска и взех една ябълка от масата. Отхапах, пръсна сок и малки капчици блеснаха по черно-белите квадрати. Фигурите стояха по местата си, строени. Сложих пръст върху бялата царица и описах бавен кръг, така че фигурата се завъртя около основата си. Или беше фалшив сън, в който Катерин беше надминала себе си, и Миана беше добре, или беше истински сън и Миана беше добре.

— Още една игра, Йорг? — попита Макин. Отвън долиташе деловата врява на войници, които вдигат лагера си за поход.

— Не. — Царицата падна и събори две пешки. — Приключих с игрите.

4.

Пет години по-рано

Взех Призрачния и планинската корона, когато бях на четиринайсет, и издържах тежестта ѝ три месеца, преди отново да хвана пътя. Ходих на север до Хаймски цеп и на юг до Конски бряг, а петнайсет навърших в замък Утрен под покровителството на граф Ханса, моя дядо. И макар да бях отишъл там заради тежката му кавалерия и с надеждата да намеря силен съюзник в Южните земи, останах заради тайните, които лежаха под замъка. В едно забравено мазе частица от един изгубен свят проби в нашия.

— Излез, излез, където и да си. — Почуках с дръжката на кинжала си по машината. В тясното мазе звукът отекна толкова силен, че ушите ми писнаха.

Пак нищо. Само треперливата светлинка и жуженето на трите светещи мехура над мен, единствените, които все още работеха.