Императорът на тръните

Хукнах нагоре, краката ми летяха по стъпалата почти без тежест, сякаш единствено в тялото на убиеца можех да усетя този сън истински. Настигнах го, минах през него и стигнах пръв до върха на стълбището.

Там чакаше Мартен, клекнал пред вратата на кралицата, мечът и щитът му — на пода, очите му — кървясали и диви. Тъмната му коса лепнеше по потното чело, пот се стичаше на капки по изпъкналите жили на врата му. Стискаше кама в едната си ръка и режеше с върха ѝ дланта на другата. Дишаше накъсано, шепата му беше пълна с алена кръв и преливаше.

— Бори се — казах му. Решимостта му да остане буден и да защити Миана беше затрогваща.

Убиецът се появи пред погледа ми — пред моя поглед, не пред този на Мартен. Спря, подуши въздуха и кривна глава да улови тихия стон на болка. Използвах момента да се гмурна в него, решен да се слегна около костите му, да се хвана за нещо. Миг на сляпа агония, сетне отново погледнах през неговите очи. Усетих вкус на кръв. И той бе усетил болката от повторното ни сливане — не извика, но си пое рязко дъх. Може би това щеше да предупреди Мартен.

Човекът на папата бръкна в туниката си, прибра ножа с дългото острие и извади две къси ками с кръстати дръжки и допълнителна тежест. Ножове за хвърляне. Изстреля се напред, в полезрението на Мартен, и в същия миг метна едната кама — икономично движение от китка, но достатъчно за смъртоносен удар.

Мартен се метна миг след като ни видя, безценен миг, който загуби заради съня, с който се бореше. Камата го удари някъде между врата и корема — чух как брънките на металната му ризница се скъсаха. Подмина ни с рев, кракът на убиеца се вдигна мълниеносно, фрасна Мартен в брадичката и го запрати в стената. Инерцията повлече Мартен надолу и той се претърколи по стълбата. Кратко колебание, сякаш се чудехме дали да продължим напред, или да последваме жертвата, в случай че ѝ е останал някой здрав кокал. Усещането за топла влага под едното коляно реши въпроса. Незнайно как пътьом Мартен бе успял да пореже убиеца. Човекът на папата закуцука към вратата, като пухтеше от болката, която бързо се разпространяваше нагоре по крака ни. Спря да направи бърза превръзка — стегна крака си с копринен шал, който извади от вътрешен джоб на туниката си, — после продължи напред.

И да бе имал Мартен ключ за вратата, той се бе търкулнал заедно с него по стълбата, затова убиецът отново извади шперцовете. Този път му отне повече време, защото вратата на кралицата имаше сложна брава, стара вероятно колкото кулата. Преди бравата да отстъпи пред търпеливите ни усилия, каменните плочи на пода потъмняха от кръвта на убиеца, алена като кръвта на всички ни, нищо че неговата кожа бе толкова неестествено бледа.

Изправихме се и аз усетих слабостта му, от загубата на кръв и от още нещо — убиецът напрягаше някакъв мускул, който не споделях с него, и това очевидно го уморяваше. Може би сънната епидемия, с която бе заразил замъка ми, му бе коствала много.

Вратата се отвори без звук. Убиецът взе лампата от куката в кьошето пред вратата и влезе. Силата на мислите му стигна и до мен сега, когато вълнението му нарастваше. Видях образите, които изплуваха в ума му. И внезапно, нищо че беше сън, поисках той да се провали. Не исках да пререже гърлото на Миана. Не исках да изтръгне от корема ѝ моето неродено дете. Този страх ме изненада, беше суров и първичен, разбрах, че е мой собствен, а не ехо от нещо Катеринино. Зачудих се дали не е ехо на онова, което според Кодин съм щял да изпитам към детето си, когато го видя за пръв път, когато го поема в прегръдките си. Ако е така, значи току-що бях получил предизвестие за гигантския риск от такава връзка.

На тоалетката до леглото блещукаше сребърната верижка, която бях подарил на Миана за именния ѝ ден. Под завивките — закръглена форма в светлини и сенки, майка и дете, притихнали в сън.

— Събуди се. — Сякаш изричайки го, можех да го сбъдна. — Събуди се. — Вложих цялата си воля, а неговите устни не трепнаха дори.

Студена увереност ме стисна за гърлото. Беше истинско. Случваше се. В момента. Аз спях в шатрата си, Миана спеше в леглото си на мили от мен, а бледолика смърт крачеше към нея.

— Катерин! — изкрещях името ѝ в неговата глава. — Не го прави!

Той пристъпи към леглото, вдигнал втората кама за удар. Не я метна, разколебан за миг, сигурно заради размера на подутината под завивките. Миана трудно би минала за едра жена, дори сега, когато детето щеше скоро да се роди. Май си имаше компания под завивките. Ако не беше Мартен пред вратата ѝ, точно това щях да си помисля.