Империя в черно и златно

— Но това… е невъзможно. — Тя плъзна поглед по оръжието в ръцете си. Тъмното острие почти не отразяваше светлината на утрото. — Оттогава са минали повече от пет века.

— А острието е изковано още сто години преди това — каза той. — Изковано е във времена, когато не са познавали съмнението. Изковано е с кръв, вяра и неопетнено умение — нещата, които са в сърцето на моя народ. Мечът е мой, мои са правата да се разпореждам с него както реша, защото макар да предпочитам друго оръжие, аз владея този меч до съвършенство. Сега този меч е твой по кръвно право, както по майчина, така и по бащина линия. Преминал съм ритуалите, заставал съм пред съдниците в Паросиал и съм проливал кръвта си там. Някой ден, ако решиш, ще заведа и теб.

Тиниса свъси вежди, а после разбра за какво й говори. Остров Паросиал беше нещо като свещено място за богомолкородните. И не ставаше въпрос за обикновена религия. Тисамон говореше за оръжемайсторите, за брошката, която носеше на гърдите си, за древния орден, така ревниво пазен от неговия народ.

— Никога няма да ме приемат — възрази тя. — Аз съм полуродна.

— Ако гарантирам за теб, ако те обуча и ако уменията ти се окажат достатъчни, то никой не би имал правото да те отхвърли — изтъкна той. — Изборът е твой, Тиниса. Аз съм лош баща. Нямам земи, нямам богатство, нямам какво да ти завещая освен уменията си. Единствено тях мога да ти предам.

И преди да е размътила главата си със съмнения и евентуалности, тя каза „да“.

Възцари се тишина миг след като Кимене влезе в стаята. Дори Стенуолд, зает да преглежда диаграмите и сметките, които Тиниса му беше донесла от двореца, вдигна поглед да види какво толкова става. И затаи неволно дъх.

Беше я видял предната вечер, разбира се, уморена и мръсна след прехода през подземната канализационна система, ожулена и смачкана от престоя в килията. Тогава му се стори повече като тънко и недохранено момиче, отколкото като прехвалената Минаска дева.

Но явно се беше възползвала максимално от изминалите междувременно часове. Дали е успяла да поспи беше отделен въпрос, реши Стенуолд, но сега така или иначе заставаше пред поклонниците си във вида, в който те очакваха да я видят.

Облечена беше в пълни доспехи. Коничен шлем и прилепнала платнена шапчица под него обрамчваха деликатните черти на суровото й лице. Нагръдник, мъжки при това, боядисан в черно, с две червени стрели отпред. Едната сочеше надолу, към земята, другата — към небето, и Стенуолд разчете посланието им по следния начин: „Паднахме, но ще се издигнем отново.“ Жената носеше кожена поличка със сребърни капси, а бронираните предпазители на краката и ръцете й бяха в същия стил като нагръдника. Но за разлика от обикновените войници, тя не носеше нито риза, нито бричове. Ръцете и краката й бяха голи, сякаш синкавосивият оттенък на кожата й трябваше да напомня, че жената е не друга, а Девата на Мина. Черният плащ се поклащаше зад нея при всяка крачка.

Появата й не бе ознаменувана с аплодисменти и шумни поздравления. Стенуолд се изненада, защото жената очевидно заслужаваше такива, но после съобрази, че шумът само би привлякъл нежелано внимание. Последователите й може и да не крещяха екзалтирано, но екстазът грееше в очите и по лицата им.

— Чисис — започна тя и мъжът пристъпи напред с известно смущение. — Ти ми даде надежда в мрака и аз никога няма да забравя какво стори за мен. Отсега нататък си ми скъп на сърцето.

Стисна му ръката и Стенуолд предположи, че общото им минало не е било съвсем безоблачно, както и че Чисис е организирал спасяването на Кимене с цел да изглади старите търкания. Младият мъж понечи да се върне на мястото си — очите му се бяха насълзили, забеляза Стенуолд, — но Кимене го дръпна за ръкава и го задържа до себе си.

— Стекли сте се тук от всички краища на града — обърна се към присъстващите тя. — Повечето ви познавам. Знам, че не всички сте приятели и че всеки от вас лелее в сърцето си мисъл за бунт по свои мерки, различни от мерките на съседа. Но ето че сега сте се събрали под един покрив, нещо, което аз напразно се опитвах да направя преди осоидите да ме заловят. Поне за това трябва да сме им благодарни.

Вълна от несмел смях раздвижи събралите се хора. Стенуолд местеше поглед по лицата им. Стари и млади, мъже и жени, бръмбарородни бойци от Мина в голямата си част, но имаше и други — скакалецородни от милицията, мухородни гангстери, които симпатизираха на каузата, дори две мравкородни с червеникав цвят на кожата от поробения град Мейнис. Всички те гледаха Кимене и чакаха заповедите й.

— Сигурно очаквате от мен да подпаля града с една-единствена факла, да призова всеки мъж, жена и дете в Мина на бой, да грабнем сърпове и мечове и да прогоним Империята от града си.

Чуха се одобрителни викове, но нещо в тона й беше привлякло вниманието им и повечето чакаха какво ще последва.

— Чули сте, че Дебелака е мъртъв! — извика тя и думите й предизвикаха свирепи усмивки и доволно кимане. — Но кой го уби? — попита Кимене и всички замлъкнаха онемели.