Индиана

Необразована като истинска креолка, госпожа Делмар никога не беше се замисляла над сериозните въпроси, които сега ежедневно обсъждаха пред нея. Тя беше възпитана от сър Ралф, който нямаше особено високо мнение за ума и способностите на жените, затова се беше ограничил да й даде някои основни познания, необходими за живота. Беше изучила повърхностно общата история и всяко по-задълбочено разискване я уморяваше. Но когато чуваше как Реймон одухотворява тази суха материя с блестящия си ум, с образния си език, тя го слушаше и се опитваше да го разбира; после срамежливо задаваше наивни въпроси, на които съвсем лесно би си отговорило всяко десетгодишно момиченце със светско възпитание. На Реймон му беше приятно да развива този необработен ум, който сякаш се разтваряше, за да приеме неговите възгледи; но въпреки властта му над чистата и неопорочена душа на Индиана понякога софизмите му срещаха съпротива.

Индиана противопоставяше на изискванията на цивилизацията, превърнати в принципи, своите логични разсъждения и простите закони на здравия смисъл и човечността; възраженията й бяха наситени с неподправена искреност, която смущаваше понякога Реймон, но той винаги се възхищаваше от детската й непосредственост. Беше се заел да й внуши малко по малко своите възгледи и убеждения и влагаше в това свое желание много сериозност. Щеше да бъде горд, ако успее да възтържествува над нейното разумно възприемане на истините, над вродената й интелигентност, но това не беше лесно. Възвишените разбирания на Ралф, неговата непримирима омраза към пороците на обществото, нетърпеливото му очакване да види как възтържествуват други закони и други нрави, всичко това допадаше повече на Индиана поради тъжните й детски спомени. Но ето че Реймон успяваше да унищожи противника си, като доказваше, че отвращението на Ралф към настоящето се дължи на неговия егоизъм; той пламенно изразяваше своите собствени чувства, верността и предаността си към кралската династия, преданост, на която съумяваше да придаде нещо героично и опасно, уважението си към преследваните от векове убеждения на своите предци, религиозните си вярвания, които, както казваше той, приемал не по разум, а чувствувайки инстинктивно, че е необходимо да вярва в нещо. И после какво щастие беше да обича ближните си, да съзнава, че е свързан със съвременниците си с всички връзки на честта и човеколюбието, каква радост беше да оказва услуги на родината си, като отхвърля опасните нововъведения и поддържа вътрешния мир, готов, ако се наложи, да отдаде всичката си кръв макар и за една капка кръв на всеки един от своите съотечественици! Той обрисуваше всички тези лицемерни утопии така изкусно, с толкова много чар, че Индиана се оставяше да бъде увлечена, изпълнена с желание да обича и да уважава всичко, което обичаше и уважаваше Реймон! Известно беше, че Ралф е егоист; когато той защищаваше някоя благородна идея, всички се усмихваха; беше им напълно ясно, че умът и сърцето му си противоречат. Не беше ли по-правилно да вярва на Реймон, който притежаваше такава пламенна, широка и открита душа?

И все пак имаше моменти, когато Реймон почти забравяше своята любов и мислеше само за своята неприязън към Ралф. До госпожа Делмар той започваше да вижда само студения и разсъдлив сър Ралф, който се осмеляваше да напада него, Реймон, човек с много по-големи качества, сразил толкова силни врагове. Чувствуваше се унижен при мисълта, че трябва да се бори с такъв нищожен противник и тогава го задушаваше с красноречието си; пускаше в ход цялото си словесно изкуство и Ралф, който съобразяваше бавно, а още по-бавно изказваше мислите си, съзнаваше безсилието си.

Тогава на Индиана й се струваше, че Реймон изобщо не се сеща за нея; сърцето й се свиваше от безпокойство и страх, като си помислеше, че може би всичките тези тъй красиво изразени благородни и големи чувства са само високопарни приказки, насмешливи тиради на адвокат, който слуша собственото си дар слово и разиграва сантиментална комедия, за да заплени просто душните си слушатели. Тя тръпнеше, когато, срещайки погледа му, не откриваше в него удоволствието, че е разбран от нея, а само тържествуващо честолюбие, че е произнесъл една хубава реч. Тогава започваше още повече да се страхува и се замисляше за Ралф егоиста, към когото всички може би бяха несправедливи; но Ралф не умееше да поддържа нейните душевни колебания, а Реймон беше ловък и много лесно ги разсейваше.