Индиана

По едно време госпожа Делмар беше започнала да го подозира, че той настройва мъжа й срещу нея, за да изгони Реймон от къщата им; но скоро разбра, че обвиненията й са несправедливи. Доброто и спокойно отношение на полковника към господин дьо Рамиер беше необходимо доказателство, че Ралф не му е казал нито дума. Тогава й се прииска да му благодари, но той упорито избягваше каквото и да било обяснение; всеки път, когато оставаше насаме с него, той отклоняваше опитите й да му заговори по този въпрос и се преструваше, че не разбира думите й. Тази тема беше толкова деликатна, че госпожа Делмар не се решаваше да спомене каквото и да било пред Ралф; само се опита с нежни грижи и с ласкаво внимание да му засвидетелствува признателността си; но Ралф като че ли не й обръщаше внимание и гордостта на Индиана страдаше от неговото високомерно великодушие. Страхувайки се да не изпадне в ролята на виновна жена, молеща за снизхождение един строг свидетел, тя стана отново хладна и сдържана с бедния Ралф. Неговото поведение в този случай й се стори ново доказателство за егоизма му; реши, че той все още я обича, но не я уважава; че има нужда от нейното присъствие само за да не скучае, че чисто и просто не желаеше да се лиши от създадените навици и от грижите, които тя непрестанно му оказваше. Дори си въобрази, че него никак не го е грижа дали тя се чувствува виновна пред мъжа си или пред съвестта си.

„Ето колко много презира жените — мислеше си тя, — в неговите очи те са само домашни животни, длъжни да поддържат реда в къщи, да приготвят ястията и да поднасят чай. Не им оказва честта да обсъжда с тях каквото и да било; грешките им не могат да го развълнуват, ако не го засягат лично, ако не нарушават привичките му. Ралф няма нужда от моето сърце; нужни му са моите ръце, които умеят да приготвят любимия му пудинг и да свирят за него на арфа. Какво го интересува моята любов към друг, моите тайни тревоги, моята мъка, теглото ми. Аз съм за него нещо като прислужница и той не иска друго от мене.“

XIX

Индиана вече не упрекваше Реймон; той се защищаваше така лошо, че тя се страхуваше да не се убеди напълно в неговата вина. Страхуваше се не да не бъде излъгана, а да не бъде изоставена. Не можеше да се откаже от вярата си в него, от надеждите си за бъдещето, от обещанията му; животът между господин Делмар и Ралф й беше станал тъй отвратителен, че ако не разчиташе скоро да се изтръгне от властта на тези двама мъже, сигурно би се удавила. Тя мислеше често за това; казваше си, че ако Реймон постъпи с нея, както бе постъпил с Нун, ще й остане само една възможност — да последва Нун. Тази мрачна мисъл неотстъпно я преследваше и дори в известен смисъл й доставяше удоволствие.