Индиана

Междувременно датата на тяхното заминаване наближаваше. Полковникът като че изобщо не очакваше съпротива от страна на жена си; по цели дни подреждаше работите си; изплащаше едно по едно задълженията си; госпожа Делмар спокойно наблюдаваше тези приготовления — беше сигурна в себе си и в своята решителност. Тя също се подготвяше да се бори срещу предстоящите трудности. Преди всичко се постара да си осигури подкрепата на леля си госпожа дьо Карважал; призна й, че не желае да замине и старата маркиза, която възлагаше големи надежди на красотата на племенницата си, за да бъде желана гостенка навсякъде, заяви, че дълг на полковника е да остави жена си във Франция; каза, че ще бъде истинска диващина той да я изложи на такова уморително и опасно пътуване, след като едва се е почувствувала малко по-добре, така че много по-разумно било той да отиде да оправи сам работите си, а Индиана да остане при старата си леля, за да се грижи за нея. Господин Делмар прие отначало тези намеци на старата жена като празни приказки; скоро обаче схвана, че тя не се шегува, тъй като съвсем ясно му даде да разбере, че завещанието й ще зависи от това. Делмар, като човек, който цял живот беше работил неуморно, за да печели, обичаше парите, но беше горд по характер; той заяви решително, че жена му на всяка цена ще замине с него. Маркизата беше убедена, че парите са най-важното нещо в живота на всеки здравомислещ човек, затова не сметна този отговор за последната дума на господин Делмар; тя продължи да насърчава съпротивата на племенницата си, като й обеща да я вземе под свое покровителство и да я извини пред обществото. Само такава покварена от интриги и властолюбие жена, двулична, със сърце, опорочено от лъжливи чувства, би могла да си затваря очите пред истинските причини, поради които Индиана не искаше да замине. Любовта й към господин дьо Рамиер беше вече тайна само за мъжа й; но тъй като Индиана още не бе дала повод за скандал, всички злословеха под сурдинка и госпожа дьо Карважал беше чула доста приказки по този повод. Но това ласкаеше старата тщеславна глупачка, защото единственото й желание беше племенницата й да бъде на „мода“ в обществото и любовта на Реймон й се струваше хубаво начало. И все пак госпожа дьо Карважал се отличаваше от жените по време на Регентството; Реставрацията беше издигнала на почит добродетелта сред дамите с нейния манталитет; и тъй като в двора беше необходимо безупречно „поведение“, маркизата ненавиждаше скандалите, които погубват и разоряват хората. По времето на мадам Дюбари не би се показала така строга, но в сегашния двор проявяваше превзета почтеност. Разбира се, само привидно за пред хората; възмущаваше се и се отнасяше с презрение само към прояви, които добиваха гласност, и никога не съдеше, преди да узнае края на интригата. Оправдаваше съпружеските изневери, които не излизаха наяве. В нея заговорваше испанката, когато трябваше да преценява потайни любовни страсти; виновни бяха само онези, които не съумяваха да прикрият чувствата си. Така че Индиана, страстна, но целомъдрена, влюбена, но въздържана, беше прекрасен обект за госпожа дьо Карважал, обект, с който си заслужаваше да се заеме; жена като Индиана беше в състояние да покори най-влиятелните хора в това лицемерно общество и да се справи с най-деликатни поръчения. Маркизата смяташе да се възползува от нейната душевна чистота и от пламенното й въображение. Горката Индиана! За щастие, съдбата разруши надеждите на госпожа дьо Карважал и увлече Индиана по пътя на страданията, така че тя избягна опасното покровителство на леля си.

На Реймон му беше безразлично какво ще стане по-нататък с Индиана. Тази любов го беше уморила, беше му дошла до гуша. А когато човек започне да скучае, това означава, че любовта си е отишла безвъзвратно. За щастие, Индиана изживяваше последните дни на илюзиите си и не разбираше нищо.

Една сутрин, като се върна от бал, Реймон завари госпожа Делмар в стаята си. Тя беше отишла в дома му в полунощ; чакаше го от пет часа. Времето беше много студено. Индиана стоеше до незапалената камина, подпряла глава с ръка, измъчвана от студ и безпокойство, изпълнена с онова мрачно търпение, на което я беше научил животът. Когато той влезе, тя вдигна глава; застинал от изненада, Реймон не прочете по бледото й лице нито досада, нито упрек.

— Чаках ви — каза тя тихо. — От три дни не сте идвали, а през това време станаха неща, които трябва да узнаете колкото може по-скоро; излязох снощи от къщи, за да ви ги кажа.

— Каква невероятна непредпазливост! — възкликна Реймон, като затвори грижливо вратата зад себе си. — Прислужниците ми знаят, че сте тук! Те ми съобщиха за вас.

— Аз не съм се крила — отговори тя студено — и мисля, че „непредпазливост“ не е най-подходящата дума, която можете да употребите.

— Казах непредпазливост, а всъщност би трябвало да кажа лудост!