Индиана

— За какво ми говорите? — извика гневно Реймон, който не слушаше, възмутен от съпротивата й. И загубвайки окончателно власт над себе си в миг на раздразнение и досада, той грубо я отблъсна и закрачи из стаята, задъхан, с пламнала глава; после си наля от едно шише пълна чаша с вода и я изпи наведнъж; това го успокои и охлади страстта му. Той погледна иронично Индиана и каза:

— И така, госпожо, време е да си вървите.

Най-сетне лъч светлина достигна до Индиана и й разкри цялата душа на Реймон.

— Вие сте прав — каза тя и тръгна към вратата.

— Забравихте си наметката и кожата — каза той.

— Вярно — отговори тя, — следите от моето присъствие могат да ви изложат.

— Какво дете сте! — възкликна той медено любезно, като я загърна грижливо с наметката. — Знаете чудесно колко ви обичам, но наистина като че ли ви доставя удоволствие да ме измъчвате, да ме подлудявате! Чакайте да извикам файтон. Бих ви изпратил до вас, но това би означавало да ви погубя?

— А мислите ли, че аз вече не съм се погубила? — запита го тя горчиво.

— Не, скъпа — отговори Реймон, който мечтаеше само за едно — колкото се може по-скоро да се отърве от нея. — Сигурно не са забелязали, че ви няма, щом още никой не е дошъл да ви потърси тук. Макар че мен сигурно ще ме заподозрат последен! Съвсем естествено е да ви подирят у всички ваши познати. Освен това можете да поискате закрила от леля си. Съветвам ви дори да се обърнете към нея. Тя ще съумее да се справи. Ще ви повярват, че сте прекарали нощта при нея…

Госпожа Делмар не го слушаше. Тя гледаше с безсмислен поглед яркото червено слънце, което се издигаше над блесналите покриви.

Реймон се опита да я изтръгне от това съзерцание. Тя се обърна към него, но като че ли не го позна. Бузите й бяха зеленикави, а пресъхналите й устни бяха като сковани.

Той се уплаши. Спомни си за самоубийството на Нун и изпадна в ужас; не знаеше какво да предприеме и се страхуваше да не стане за втори път престъпник в собствените си очи, но се чувствуваше напълно изтощен и не можеше да я лъже повече, затова грижливо я настани в креслото, затвори я в стаята и се качи на другия етаж при майка си.

XX

Завари я будна; тя беше свикнала да става рано. Навик от изпълнения й с трудности живот през време на емиграцията, който тя не загуби напълно, когато отново стана богата.

Като видя, че Реймон идва при нея рано сутринта блед и развълнуван, облечен във фрак, разбра, че синът й е изпаднал в трудно положение, както често му се случваше в неговия бурен живот. В такива случаи тя винаги му беше опора и спасение, грижите оставяха в майчиното й сърце дълбоки и мъчителни следи. Сполуките и несполуките на Реймон се бяха отразили на здравето й. Характерът на сина й, едновременно буен и студен, разсъдлив и страстен, беше резултат от нейната неизчерпаема любов и всеопрощаваща нежност. Той може би щеше да стане по-добър с някоя по-лоша майка, но беше свикнал да приема всичките й жертви; тя го беше научила да се стреми тъй пламенно и силно към своето благополучие, както сама се стремеше да го добие за сина си. Смяташе, че е създадена да го предпазва от всякакви огорчения и да му принася в жертва личните си интереси, ето защо той приемаше като нещо съвсем естествено, че светът съществува само за него и той може да получи каквото пожелае само като спомене на майка си. От прекалено голямо великодушие тя бе отгледала един бездушен егоист.

Когато той влезе в стаята, горката майка пребледня, надигна се в леглото и го изгледа тревожно. Тя вече го питаше с поглед: „Какво мога да направя за тебе? Къде трябва да тичам?“

— Мамо — каза той, като сграбчи сухата, прозрачна ръка, която тя му протягаше, — страшно съм нещастен, имам нужда от вас. Помогнете ми да се освободя от мъката… Обичам госпожа Делмар. Вие го знаете…

— Не, не знаех… — отговори госпожа дьо Рамиер с нежен упрек.

— Не отричайте, мила мамо — прекъсна я Реймон, който нямаше време за губене. — Много добре го знаехте, но от деликатност не се решавахте да ми заговорите първа за това. Е добре, тази жена ме отчайва, просто полудявам!

— Разкажи ми всичко — подкани го госпожа дьо Рамиер с младежко оживление, породено от горещата й майчинска любов.

— Нищо няма да скрия, още повече че този път не съм виновен. От няколко месеца се опитвам да успокоя романтичната й глава и да я върна на земята. Но всичките ми старания само разпалват в нея жажда за опасности и приключения, присъщи на жените от нейната родина. Сега, докато разговаряме с вас, тя стои в стаята ми, без да съм я викал, и нямам представа как да я убедя да си отиде.

— Горкото дете! — възкликна госпожа дьо Рамиер и бързо се облече. — Тъй свенлива, тъй скромна, ще отида при нея, ще й поговоря! Нали това искаше да ме помолиш?

— Да, да! — отговори Реймон, развълнуван от нежността на майка си. — Идете при нея и я убедете да бъде благоразумна. Тя несъмнено ще се вслуша в гласа на добродетелта, ще се поддаде на вашите ласки, ще се овладее! Горката, толкова много страда!