Индиана

Делмар наговори всичките тези приказки с пресипнал и груб глас, седнал на един стол в преддверието; той изтри челото си — беше се изпотил въпреки студа; повтаряше, проклинайки непрекъснато, колко се е уморил, как се безпокоил, колко се измъчвал; задаваше хиляди въпроси и, за щастие, не слушаше отговорите, защото горкият Ралф не умееше да лъже и се чудеше какво да каже на полковника, за да го успокои. Той седеше до една маса невъзмутим и безмълвен, сякаш нямаше нищо общо с тревогата на тези двама души, докато всъщност изживяваше всичко това много по-тежко от тях.

Като чу проклятията на мъжа си, Индиана се почувствува по-силна, отколкото си мислеше. Тя предпочиташе той да избухне гневно, защото това я оправдаваше в собствените й очи, отколкото да прояви великодушие, тъй като щеше да изпита угризения. Изтри сълзите си и събра последните остатъци от силите си, без да се замисля, че още биха могли да й потрябват — толкова й беше опротивял животът. Когато мъжът й се приближи до нея, властен и груб, самообладанието й го изненада — той почувствува, че тя е по-силна от него и промени тона и изражението си. Опита се да се държи с хладно достойнство като нея, но, разбира се, не успя.

— Ще благоволите ли да ми кажете, госпожо — запита той, — къде прекарахте сутринта, а може би и нощта?

От това „може би“ Индиана разбра, че са открили късно отсъствието й. Тя стана по-уверена и отговори:

— Не, господине, нямам намерение да ви съобщя.

Делмар позеленя от яд и изненада.

— Нима? — възкликна той с треперещ глас — Наистина ли смятате да скриете от мен?

— Няма да ви отговоря — каза тя с леден тон, — защото искам да ви докажа, че нямате право да ми задавате такива въпроси.

— Нямам право ли, дявол да ви вземе! Кой е господарят тук, вие или аз? Кой носи рокля и трябва да се подчинява? Искате да ме сложите под чехъл! Няма да го бъде, любезна моя!

— Знам, че аз съм робиня, а вие сте господар. Според законите на тази страна вие сте мой владетел. Можете да вържете ръцете и краката ми, да ме оковете във вериги, да се разпореждате с моите действия. Притежавате правото на по-силния и обществото ви закриля; но върху волята ми, господине, вие нямате никаква власт, само бог може да я превие. Опитайте се да откриете закон, затвор или уред за измъчване, за да ме подчините! Все едно да затворите въздуха или да уловите празното пространство.

— Млъкнете, глупава и дръзка жена! Всичките тези приказки, взети от романите, съвсем ни отегчиха.

— Вие можете да ми заповядате да мълча, но не можете да ме възпрете да мисля.

— Глупава гордост, жалка самомнителност! Вие злоупотребявате със съжалението, което предизвиквате, но скоро ще се убедите, че не е толкова трудно да бъде усмирен „силният ви характер“.

— Не ви съветвам да опитвате. Ще си загубите спокойствието, а достойнството ви нищо няма да спечели от това.

— Сигурна ли сте? — запита той, като стисна силно ръката й.

— Сигурна съм — отговори тя, без да промени изражението си.

Ралф направи две крачки, улови ръката на полковника с желязната си ръка, изви я като тръстика и му каза спокойно.

— Няма да допусна да падне нито едно косъмче от главата на тази жена.

Делмар изпита непреодолимо желание да се хвърли върху него, но почувствува, че не е прав, а той най-много от всичко се боеше да не се черви от постъпките си. Затова се сдържа и каза само:

— Не се бъркайте в чужди работи.

После отново се обърна към жена си.

— И тъй, госпожо — каза той, като притисна ръка до гърдите си, за да не я удари, — вие открито се обявявате срещу мене и отказвате да ме последвате на остров Бурбон? Искате да се разделим? Добре, дявол да го вземе, аз също…

— Вече не желая да се разделим — отговори тя. — Вчера мислех друго, но тази сутрин промених мнението си. Вие си послужихте със сила, като ме затворихте в стаята. Излязох през прозореца, за да ви докажа, че цялата ви власт не представлява нищо, щом не можете да подчините волята на една жена. За няколко часа отхвърлих вашия деспотизъм; вдъхнах въздуха на свободата, за да ви докажа, че морално вие не сте мой господар и че на земята аз завися само от себе си. Докато се разхождах, размислих и реших, че дългът и съвестта ми ме задължават да се върна при вас; върнах се по моя воля. Братовчед ми ме придружи, а не ме доведе. Ако не желаех да го последвам, уверявам ви, той не би могъл да ме убеди. И така, господине, не си губете времето и не се опитвайте да ме убеждавате в противното; никога няма да успеете. Вие загубихте това право от мига, когато започнахте да действувате със сила. Пригответе се за отпътуване; готова съм да ви последвам. Не защото такава е вашата воля, а защото такова е моето намерение. Можете да се разпореждате с мене, но аз винаги ще се подчинявам само на себе си.

— Много ми е мъчно, че разумът ви е така разбъркан! — каза полковникът, като сви рамене.

И се оттегли в стаята си, за да сложи в ред книжата си, доволен дълбоко в душата си от решението на госпожа Делмар и без да се страхува от нови усложнения. Защото вярваше на думата й, макар и да презираше възгледите й.

XXI