Индиана

Реймон се хвърли в един фотьойл и заплака — сутрешните вълнения бяха разстроили нервите му. Майка му също се разплака и чак след като го принуди да вдъхне няколко капки етер, се реши да го остави.

Когато я позна, Индиана стана и я посрещна спокойно и с достойнство; тя не плачеше. Госпожа дьо Рамиер не очакваше подобно благородно самообладание и се смути пред тази млада жена, сякаш проявяваше нетактичност, като я изненадваше в спалнята на сина си.

Тогава се поддаде на чувствата си и ласкаво й протегна ръце. Госпожа Делмар се хвърли в обятията й; отчаянието й се разрази в горчиви ридания и двете жени дълго плакаха прегърнати.

Когато госпожа дьо Рамиер се опита да каже нещо, Индиана я спря.

— Не ми казвайте нищо, госпожо — помоли я тя, като изтри сълзите си. — Всяка ваша дума ще ми причини болка. Вашето съчувствие и ласки ми стигат и ми доказват великодушното ви отношение към мен; това облекчава сърцето ми, доколкото изобщо е възможно да бъде облекчено. Сега си отивам; не е необходимо да ме убеждавате, за да разбера, че трябва да го сторя.

— Аз дойдох при вас не за да ви убеждавам да си вървите, а за да ви утеша — каза госпожа дьо Рамиер.

— Аз не мога да бъда утешена — възрази Индиана, като я целуна. — Обичайте ме, това ще ми помогне, но не ми говорете. Сбогом, госпожо, вие вярвате в бог, помолете го за мене!

— Няма да ви пусна да си отидете сама! — извика госпожа дьо Рамиер. — Аз лично ще ви заведа при мъжа ви, за да ви оправдая, да ви защитя, да ви закрилям.

— Колко сте великодушна! — каза Индиана, като я притисна до сърцето си. — Това е невъзможно. Вие единствена не знаехте тайната на Реймон. Цял Париж ще говори за нея тази вечер и вие ще се изложите. Оставете ме да понеса сама скандала. Аз няма да страдам дълго.

— Какво искате да кажете? Нима се готвите да извършите престъпление, да посегнете на живота си? Скъпо дете, вие също вярвате в бога!

— Да, госпожо, затова след три дни заминавам за остров Бурбон.

— Ела в обятията ми, скъпа дъще, ела да те благословя, бог ще те възнагради за твоята смелост…

— Надявам се — отговори Индиана, като погледна към небето.

Госпожа дьо Рамиер искаше поне да извика кола, но Индиана не се съгласи. Тя пожела да си отиде сама, без много шум. Като я виждаше тъй слаба и измъчена, майката на Реймон се плашеше, че няма да може да измине пеш толкова дълъг път.

— Не се страхувайте — успокои я Индиана. — Една дума на Реймон беше достатъчна да ми възвърне силите.

Тя се загърна в палтото си, спусна черната воалетка над лицето си и излезе от къщата през задния вход, който госпожа дьо Рамиер й показа. Щом се озова на улицата, почувствува, че краката й треперят. Струваше й се, че само след миг грубата ръка на побеснелия й мъж ще я сграбчи, ще я повали, ще я смъкне в калта. Скоро уличният шум, безгрижните хора, които преминаваха край нея, утринната хладина й възвърнаха силата и спокойствието, макар това да беше сила, изпълнена с напрежение, и спокойствие, натегнало от мрачно предчувствие — като затишие, надвиснало над морските води, от което прозорливият моряк се плаши повече, отколкото от самата буря. Тя се спусна по кея от Института до Законодателния корпус, но вместо да прекоси моста, продължи да върви безцелно покрай реката, потънала в тъпо безсмислено съзерцание.

Незабелязано се озова до водата, която влачеше парчета лед в краката й и ги разбиваше в крайбрежните камъни. Зеленикавата вода я привличаше с неудържима сила. Човек привиква и с най-страшните мисли; щом веднъж ги приеме, изпитва дори някакво удоволствие от тях. От дълго време възможността да последва примера на Нун я успокояваше в часовете на отчаяние, така че за нея самоубийството се беше превърнало в нещо като сладостно изкушение. Една единствена религиозна мисъл я беше спирала досега да се реши; но в този миг в опустошеното й съзнание нямаше никакъв проблясък. Тя едва си спомняше, че е имало някога бог, че Реймон е съществувал и вървеше все напред, приближаваше се все повече до реката като хипнотизирана, подчинявайки се инстинктивно на страданието.

Когато усети ледено студената вода, докосваща обувките й, тя сякаш се събуди от тежък сън, огледа се, видя Париж зад себе си, Сена, която течеше в краката й, отразявайки в маслените си води белите къщи и сивото небе. Постоянното движение на водата и неподвижността на земята се смесиха в обърканите й представи и изведнъж й се стори, че водата стои неподвижна, а земята бяга под краката й. В този шеметен миг тя се притисна до една стена и се наведе като омагьосана над водата, която й приличаше на твърда почва… Но изведнъж край нея залая куче, тя се разсея, остана за миг неподвижна. Дотича мъж, сграбчи я, дръпна я настрана, положи я в една изоставена лодка на брега. Индиана го погледна в лицето, но не го позна. Той се отпусна на земята в краката й, съблече палтото си и я зави с него, улови ръцете й, за да ги стопли, назова я по име.

Но тя беше прекалено слаба, за да направи каквото и да било усилие: от две денонощия не беше хапвала нито залък.