Индиана

Все пак, когато вледененото й тяло се поотпусна от топлината, тя видя Ралф на колене пред себе си; той държеше ръцете й и чакаше да се свести.

— Срещнахте ли Нун? — запита тя.

После все още под влияние на своята натрапчива мисъл добави:

— Видях я, като мина по този път — и му показа реката. — Исках да я последвам, но тя вървеше много бързо, а аз нямах сила да я догоня. Като в кошмар!

Ралф я гледаше отчаяно. Струваше му се, че сам губи съзнание, мислите му се объркваха.

— Да си вървим — каза той.

— Да вървим — съгласи се тя. — Но преди това потърсете краката ми, загубих ги по камъните.

Ралф видя, че краката й са мокри и вкочанени от студ. Той я взе на ръце и я отнесе в една гостоприемна къща, където някаква добра жена се погрижи за нея и Индиана най-сетне дойде в съзнание. В това време Ралф изпрати да съобщят на господин Делмар, че е намерил жена му. Полковникът не бил в къщи. Той продължаваше да търси Индиана, изпълнен с тревога и гняв.

Ралф бе проявил съобразителност и изтича до господин дьо Рамиер; Реймон го посрещна иронично и студено. Той току-що беше легнал. Тогава Ралф си спомни за Нун и тръгна край реката, а слугата му започна да я търси в обратната посока. Офелия бързо откри следите на господарката си и отведе Ралф до мястото, където той я намери.

Малко по малко Индиана си спомни какво се беше случило през тази злополучна нощ, но напразно се мъчеше да възстанови минутите на трескавото си бълнуване. Тя не можа да обясни на Ралф за какво беше мислила един час преди това; той обаче отгатна всичко, разбра какво е почувствувала, без да я разпитва. Само улови ръката й и й каза нежно и в същото време с тържествен тон:

— Братовчедке, моля ви да ми обещаете нещо. Това ще бъде последно доказателство за приятелството ви, повече няма да ви отегчавам.

— Говорете — каза тя, — да направя нещо за вас, е единствената радост, която още ми остава.

— Закълнете ми се — помоли я Ралф — никога вече да не помисляте за самоубийство, без да ме предупредите. От своя страна и аз ви се заклевам в честта си да не ви попреча да го сторите. Само ви моля да ме предупредите. Вие знаете, че и аз не се страхувам от смъртта и неведнъж съм мислил за нея…

— Защо ми говорите за самоубийство? — запита Индиана. — Аз никога не съм искала да посягам на живота си! Винаги съм смятала това за грях, в противен случай…

— Да, но преди малко, когато ви взех на ръце, след като горкото куче (и той погали Офелия) ви бе дръпнало за роклята, вие бяхте забравили и бог, и света, и братовчед си Ралф…

Сълзи блеснаха в очите на Индиана. Тя стисна ръката на Ралф и му каза тъжно:

— Защо сте ме спрели? Сега щях да бъда вече на небето, без да съм извършила грях, защото нямаше да съзнавам какво правя.

— Знам, но аз смятам, че самоубийството трябва да бъде резултат от предварително взето решение. Ще поговорим пак за това…

Индиана потръпна. Колата, която ги отвеждаше, спря пред къщата, където тя щеше да се срещне отново с мъжа си. Нямаше сили да изкачи стълбите. Ралф я отнесе на ръце в стаята й. Прислугата им се състоеше от една камериерка, която беше отскочила до съдиите, за да клюкарствува за бягството на госпожа Делмар, и от Льолиевр, който беше отишъл в моргата, за да види труповете, донесени от сутринта. Ралф остана да се погрижи за Индиана, защото тя още не се чувствуваше добре. Рязко дръпване на звънеца извести завръщането на полковника. Тръпка на ужас и омраза премина през тялото на Индиана, тя бързо улови ръката на братовчед си и му каза:

— Моля ви се, Ралф, ако поне малко ме обичате, избавете ме от присъствието на този човек. Не искам да предизвиквам съжалението му, предпочитам гнева му пред състраданието… Не отваряйте или го отпратете; кажете му, че не са ме намерили още.

Устните й трепереха, тя не пускаше Ралф. Измъчван от две противоречиви чувства, горкият Ралф се чудеше чия страна да вземе. Делмар звънеше тъй силно, че можеше да скъса звънеца, а Индиана седеше в креслото почти в безсъзнание.

— Вие мислите само за това, че е ядосан — каза най-сетне Ралф, — а не помисляте дори за мъките му, за тревогите му; все ви се струва, че ви мрази… Ако бяхте го видели колко мъчно му беше тази сутрин!…

Индиана пусна ръката му; Ралф отиде да отвори.

— Тук ли е? — извика полковникът, като влезе. — Що за дяволска история! Досега съм тичал да я търся! Много съм й благодарен, че ми намери такова хубаво занимание. Да бъде проклета! Не искам да я видя, защото ще я убия!

— Не забравяйте, че ви чува — напомни му тихо Ралф. — Състоянието й е такова, че не може да понесе никакво вълнение. Овладейте се!

— Да бъде трижди проклета! — изрева полковникът. — Хубаво ме развълнува от сутринта! Добре, че имам нерви като въжета! Кажете ми, ако обичате, кой от нас е по-обиден, по-уморен и по-болен, аз или тя? Къде я намерихте и какво правеше? Заради нея оскърбих ужасно онази стара глупачка дьо Карважал, която ми отговаряше двусмислено и ме обвиняваше, че аз съм бил виновен за щуротиите на племенницата й… Дявол да го вземе, просто съм смазан от умора!