Индиана

— За мене можете да бъдете спокойна — отговори Ралф. — От шест месеца зная всичко и не съм казал нито дума. Станах случайно свидетел на първата им целувка и въпреки това не смъкнах господин дьо Рамиер от коня му. Често улавях в гората любовните им послания и въпреки това не ги унищожавах. Срещнах господин дьо Рамиер на моста, когато той го прекосяваше, за да отиде при нея — беше нощ, бяхме сами, аз съм четири пъти по-силен от него и въпреки това не блъснах този човек в реката; и когато видях, че успя да ми убегне, да ме измами, да се промъкне при нея, вместо да изкъртя вратите и да го изхвърля през прозореца, аз спокойно ги предупредих за пристигането на съпруга и спасих живота му, за да спася честта й. Както виждате, госпожо, аз съм жалостив и милосърден. Тази сутрин този човек пак беше в ръцете ми; аз знаех, че той е причина за всички наши нещастия и ако нямах право да го обвиня без доказателства, поне можех да го предизвикам на дуел заради дръзкото му и подигравателно държане. Е добре, аз понесох оскърбителното му презрение, защото знаех, че смъртта му ще убие Индиана; оставих го да се обърне на обратната страна и да спи, докато Индиана, полумъртва, обезумяла, стоеше на брега на Сена, готова да последва друга една жертва… Както виждате, госпожо, аз съм търпелив с тези, които мразя, и съм снизходителен към тези, които обичам.

Госпожа дьо Рамиер седеше в колата срещу Ралф и го гледаше с изненада, примесена с ужас. Той беше толкова различен от човека, когото познаваше, че тя се уплаши да не е получил мозъчно сътресение. Намекът му за смъртта на Нун потвърди предположението й, защото тя не знаеше нищо за тази история и взе думите, изплъзнали се от устата на Ралф, за измислици, нямащи нищо общо с разговора, който водеха. Ралф действително беше силно развълнуван, състояние, в каквото може би изпадат понякога и най-разумните хора и което граничи с лудостта. Подобно на всички уравновесени хора гневът му обикновено беше хладен и сдържан, но неудържим, както е присъщо на благородните души, затова в този миг той беше страшен. Госпожа дьо Рамиер улови ръката му и каза тихо:

— Вие сигурно страдате много, скъпи господин Ралф, щом без никакво угризение на съвестта ми причинявате такава болка. Забравяте, че човека, за когото говорите, е мой син, и че неговите грешки, ако той е направил грешка, нараняват много повече моето сърце, отколкото вашето.

Ралф веднага се овладя и целуна ръката на госпожа дьо Рамиер с изблик на симпатия, което за него беше почти тъй рядко явление, както и гнева му.

— Простете ми, госпожо — каза той, — вие сте права. Аз страдам много и забравих, че има неща, които трябва да уважавам. Забравете и вие горчивите думи, които изрекох пред вас, а аз ще съумея да затая всичко в сърцето си.

Госпожа дьо Рамиер се поуспокои, но не напълно; все още се вълнуваше, като разбираше каква дълбока омраза изпитва Ралф към сина й. Тя се опита да го оправдае, но Ралф я спря.

— Отгатвам мислите ви, госпожо, но не се тревожете. На нас с господин дьо Рамиер не ни е съдено да се видим скоро. Не съжалявайте за това, което ми разказахте за братовчедка ми. Дори цял свят да я напусне, аз ви се заклевам, че един приятел ще й остане завинаги.

Госпожа дьо Рамиер се върна привечер в къщи; Реймон, грееше блажено край камината краката си, обути в кашмирени пантофи, и пиеше чай. Все още се мъчеше да се съвземе от изживените тревоги, но вече лелееше сладки мечти за бъдещето; най-сетне се беше почувствувал свободен и можеше да се радва на това скъпо щастие, което никога не съумяваше да запази.

„Защо съм устроен така — питаше се той, — че се отегчавам толкова бързо от свободата си, която вечно откупувам на такава висока цена? Щом някоя жена ме улови в мрежата си, бързам да я разкъсам, за да намеря отново покой, да си възвърна душевното спокойствие! Да бъда проклет, ако скоро пак пожертвувам свободата си заради някоя жена! Мъките, които изтърпях с тези две креолки, ще ми послужат за добър урок и вече ще имам работа само с лекомислени и шеговити парижанки… истински светски дами. Може би няма да е зле дори да се оженя, за да сложа край, както се казва…“

Тъкмо беше се вглъбил в тези мирни и тихи мисли, когато майка му влезе развълнувана и уморена.

— Тя е по-добре — каза госпожа дьо Рамиер. — Всичко е минало благополучно. Надявам се, че ще се успокои…

— Кой? — запита Реймон, пробуден внезапно от прелестните си мечти.

И все пак на другия ден той реши, че е длъжен да спечели ако не любовта, то поне уважението на Индиана. Не му беше приятно тя да се похвали, че го е напуснала. Искаше да й докаже, че благоразумието и великодушието му са я подтикнали към това решение. Искаше да запази властта си над нея, дори след като я беше отблъснал, затова й написа следното писмо: