Индиана

„Няма да ви искам прошка, скъпа приятелко, за жестоките или дръзки думи, изплъзнали ми се в минутите на безумие. В разгара на треската човек не може да си даде сметка за чувствата си и да ги изрази както подобава. Не е моя грешката, че не съм бог и не мога да се овладея край вас, когато пламне кръвта ми, че губя ума си, че полудявам. Може би и аз имам право да се оплача от жестокото хладнокръвие, с което ме бяхте осъдили на ужасни мъки, без нито веднъж да се смилите над мене; но това също не е по ваша вина. Вие сте прекалено съвършена, за да играете в този свят същата роля, каквато играем ние, обикновените смъртни, подчинени на човешките си страсти, роби на грубия си инстинкт. Аз често съм ви казвал, Индиана, че вие не сте жена и когато мисля сега за това спокойно, още веднъж се убеждавам, че сте ангел. Прекланям се пред вас като пред божество. Но, уви, когато съм до вас, в мен се пробужда първобитния човек! Благоуханното ви дихание обгаряше като буен пламък устните ми; когато се навеждах над вас и косите ми докосваха вашите, тръпка на неизразима наслада пробягваше по кръвта ми и тогава забравях, че сте небесно създание, олицетворение на мечтата за вечно блаженство, ангел, слязъл от небето, за да направлява моите стъпки в този грешен живот и да ме посвети в радостите на друго едно съществуване. Защо ти, светъл ангел, ми носеше съблазните на ада? Често си мислех, че държа щастието в обятията си, а ти беше само добродетел!

Простете ми тези престъпни съжаления, моя приятелко! Аз не бях достоен за вас и може би, ако вие бяхте решили да се принизите до мен, щяхме да бъдем по-щастливи! Но вие постоянно страдахте от моето несъвършенство и смятахте за престъпление, че не притежавам вашите добродетели.

Сега, когато вече сте ми простили — сигурен съм в това, защото идеалното същество не може да не прояви снизхождение, позволете ми още веднъж да се обърна към вас, за да ви благодаря и да ви благословя. Да ви благодаря!… О, не, мой живот, благодаря не е точната дума, защото душата ми се разкъсва много по-тежко от вашата, когато проявихте смелостта да се изтръгнете от обятията ми. Но аз се възхищавам от вас и облян в сълзи, одобрявам решението ви! Да, моя Индиана… вие намерихте в себе си сили да принесете такава скъпа жертва! Вие разбихте сърцето и живота ми, помрачихте бъдещето ми, съсипахте моето съществуване! Така да бъде! Аз ви обичам толкова силно, че съм готов да понеса всичко, без да се оплаквам, защото моето щастие не е нищо, за мен вашето щастие е всичко на света. Готов съм хиляди пъти да пожертвувам заради вас честта си, но вашата чест ми е по-скъпа от всички радости, които бихте могли да ми дарите! Не бих приел никога такава жертва! Напразно бих се мъчил да се забравя, опиянен от страстна любов, напразно бихте разтворили обятията си, за да ме обсипете с небесни наслади, винаги щях да изпитвам угризение, то щеше да отрови дните ми и аз бих се чувствувал по-унизен и от вас от презрението на хората! О, боже! Да зная, че сте загубили всяко уважение, че сте отхвърлена заради мен! Да зная, че сте загубили обожанието, което винаги ви е заобикаляло. Да ви виждам оскърбена в моите обятия и да не мога да измия тази обида! Защото аз бих могъл да пролея всичката си кръв за вас! Бих могъл да отмъстя за вас, но никога не бих могъл да ви оправдая пред света! Моето пламенно желание да ви защитя би било още едно обвинение срещу вас; моята смърт — неопровержимо доказателство за вашето престъпление. Клета Индиана, аз бих ви погубил! О, колко нещастен бих се чувствувал тогава!

Заминете, любима моя, идете под друго небе, за да се радвате на плодовете на вашата добродетел и вяра. Бог ще ви награди за нашата жертва, защото той е добър! Ще ни свърже в друг, по-щастлив живот и може би дори… Но не… тази мисъл също е греховна и все пак аз не мога да си забраня да се надявам!… Сбогом, Индиана, сбогом! Сама виждате, че нашата любов е престъпление! Уви, сърцето ми е разбито! Как ще намеря сила да ви кажа: «Прощавайте!»“