Индиана

Реймон беше много уморен; веднага след като отпрати студено сър Ралф, заспа дълбоко. Събуди се, обзет от блажено спокойствие, като си припомни, че романът му с Индиана най-сетне е свършил. Той отдавна предвиждаше, че ще дойде време, когато ще трябва да се бори с любовта й, ще трябва да защищава свободата си срещу изискванията на нейната романтична страст и предварително беше решил да не се съгласява с тези изисквания. Най-сетне беше успял, беше направил трудната крачка, беше казал „не“, не беше необходимо да се връща повече към този въпрос, тъй като нещата се бяха развили чудесно. Индиана не бе плакала кой знае колко, не бе настоявала кой знае колко. Беше се показала разумна; разбра всичко от първата дума и се покори на участта си бързо и гордо.

Реймон беше много доволен; той вярваше в съдбата си като в любеща майка и разчиташе, че тя ще подреди всичко в негова полза, ако трябва дори в ущърб на другите. Досега тя винаги го беше галила, така че нямаше защо да се съмнява в нея. Да предвиди последствията от грешките си и да се безпокои за тях, му се струваше престъпна неблагодарност към доброто божество, което бдеше над него.

Той стана от леглото все още уморен от нервното напрежение, с което бе изживял мъчителната сцена. В това време майка му се върна; тя беше отишла у госпожа дьо Карважал, за да я разпита за здравето и душевното състояние на госпожа Делмар. Маркизата като че ли никак не се безпокоеше; по-скоро се разстрои, когато госпожа дьо Рамиер направо я запита за Индиана. Всъщност тя се тревожеше само да не би бягството на Индиана да предизвика скандал. Оплака се горчиво от племенницата си, която едва предната вечер бе превъзнасяла до небесата; госпожа дьо Рамиер разбра, че с постъпката си клетата Индиана беше настроила завинаги срещу себе си леля си и беше изгубила единствената подкрепа, която й оставаше.

Тези, които знаеха какво представлява маркизата, разбираха, че това не е кой знае колко голяма загуба; но за майката на Реймон госпожа дьо Карважал беше безупречна добродетел. Нейната младост беше обвита с тайнствено мълчание и следите й се губеха в революционните вихрушки. Госпожа дьо Рамиер не можа да сдържи сълзите си, като си помисли за съдбата на Индиана, и се опита да я оправдае, но маркизата злобно забеляза, че тази история сигурно не й е безразлична, затова не може да съди безпристрастно.

— Но какво ще стане с нещастната млада жена? — запита госпожа дьо Рамиер. — Кой ще я закриля от мъжа й?

— Ще стане това, което е угодно богу — отговори маркизата. — Аз нямам намерение да се меся в тази история и не желая да я видя никога вече.

Добрата госпожа дьо Рамиер не се успокои и реши на всяка цена да узнае нещо за госпожа Делмар. Тя помоли да я отведат до ъгъла на улицата, където живееше Индиана, и изпрати прислужника си да разпита портиера, като му поръча да се добере до сър Ралф, ако той е в къщи. После остана да чака в колата; скоро дойде самият Ралф.

Може би единственият човек, оценил правилно Ралф, беше госпожа дьо Рамиер. Те си размениха няколко думи, но и двамата разбраха, че еднакво искрено се вълнуват от съдбата на Индиана. Ралф разказа какво се беше случило сутринта, но тъй като само подозираше как е протекла нощта, не се опита да изясни този въпрос. Госпожа дьо Рамиер обаче сметна, че трябва да му каже всичко, което знае, тъй като той сигурно щеше да съдействува тази съдбоносна и пагубна връзка да бъде прекъсната. Ралф се чувствуваше по-свободен пред нея, отколкото пред всеки друг; затова не скри дълбокото вълнение, което изпитваше по време на този откровен разговор.

— Вие казвате, госпожо — прошепна той, сякаш подтискайки нервна тръпка, — че тя е прекарала нощта във вашата къща?

— Самотна и тежка нощ. Реймон не може да бъде обвинен в съучастие, защото се е върнал в шест часа, а в седем дойде при мене, за да ме помоли да вразумя нещастното дете.

— Тя е искала да напусне мъжа си! Искала е да се опозори! — възкликна Ралф, втренчил поглед пред себе си, странно развълнуван. — Значи, толкова много обича този недостоен за нея човек!

Забравяше, че говори пред майката на Реймон.

— Отдавна бях отгатнал това — продължи той. — Защо не предвидих, че ще настъпи ден, в който тя ще се реши да се погуби. По-скоро бих я убил, отколкото да допусна това.

Подобни думи в устата на Ралф поразиха госпожа дьо Рамиер; тя се надяваше, че ще разговаря със спокоен и снизходителен човек и вече се разкайваше, че е повярвала на външната му невъзмутимост.

— Боже мой! — извика ужасено тя. — Нима и вие ще я осъдите безпощадно? Нима и вие ще я изоставите като леля й? Нима в сърцата ви няма жалост? Нима не умеете да прощавате? Нима няма да й остане поне един приятел след нейната грешка, от която тя и без това вече толкова много страда!