Индиана

Както буен пламък избликва от кълбата дим и ги разпръсва, от глъбините на душата му ярко избликна потушеният свещен огън. За първи път неподкупната му съвест се освободи от страховете и задръжките и тогава словата дойдоха на помощ на мисълта; посредственият човек, цял живот говорил банални неща, стана в последния си час красноречив и убедителен, какъвто никога не бе успявал да бъде Реймон. Няма да ви повтарям странните думи, които довери на самотното ехо; дори да беше тук, и той не би могъл да го стори. Има такива мигове в живота, изпълнени с екстаз и вдъхновен възторг, когато мислите ни се пречистват, стават възвишени, сякаш отлитат. Тези редки мигове ни издигат тъй високо, отнасят ни тъй далеч от самите нас, че ако се спуснем на земята, не бихме могли да извикаме отново спомена на това душевно опиянение. Кой може да разбере тайнствените видения на отшелника? Кой може да разкрие мечтите на поета, преди той да ги напише? Кой може да ни обясни чудесата, осенили душата на праведника в часа, когато небето отваря двери, за да го приеме? „Невзрачният“ Ралф, изключителният човек Ралф, защото той твърдо вярваше в бога и постъпваше ден след ден, както му диктуваше съвестта, Ралф правеше в този миг своята равносметка, пред вечността. Вече можеше да покаже истинския си образ, да разкрие духовната същност, да свали пред върховния съдия маската, наложена му от хората. Отмятайки власеницата на страданието, той се изправи сияещ в целия си ръст, сякаш беше влязъл в райската обител.

Индиана го слушаше, без да се удивлява, без да се запитва защо Ралф говори така. Предишният Ралф не съществуваше вече, сегашният Ралф беше приятелят от някогашните й мечти, превърнал се в действителност пред прага на гроба. Тя почувствува как пречистената и душа полита. Горещо благоговение развълнува сърцето й, благодарствени сълзи блеснаха в очите й и се зарониха върху косите на Ралф.

В това време луната се издигна над голямата палма, лъчите й проникнаха през гъстите лиани, обвиха Индиана с бледа мека светлина и в бялата си рокля, с черните си коси, разпилени по раменете, тя заприлича на призрачна дева, блуждаеща сред пустинята. Ралф коленичи пред нея и й каза:

— А сега, Индиана, прости ми злото, което съм ти причинил, за да мога и аз да ти простя.

— Уви — отговори тя, — какво имам да ти прощавам аз, клети мой Ралф? Мисля, че трябва да те благословя в последния си час така, както съм те благославяла във всички тежки минути на нещастния си живот.

— Не зная колко съм виновен — продължи Ралф, — но невъзможно е в такава дълга и страшна борба със съдбата да не съм прегрешил, макар и неволно.

— За каква борба говорите? — запита Индиана.

— За това — отговори той, — което трябва да ви разкажа, преди да умра. Това е тайната на моя живот. Вие ме питахте за нея на кораба и аз ви обещах да ви я поверя на брега на езерото Берника, когато луната се издигне за последен път над нас.

— Този час е настъпил — каза тя. — Слушам ви.

— Бъдете търпелива, защото ще ви разкажа дълга история, Индиана, историята на моя живот.

— Та аз я знам, нали никога не сме се разделяли!

— Не я знаете, не знаете нито ден, нито час от нея — възрази тъжно Ралф. — Кога бих могъл да ви я разкажа? Небето пожела единственият подходящ момент за изповедта ми да бъде последният ден от вашия и моя живот. Но това признание би изглеждало безумно и престъпно преди, а днес е позволено и разбираемо. То е лично удовлетворение, никой в този час няма право да ме упрекне за него и вие ще ме изслушате както винаги търпелива и нежна. Ще чуете докрай печалната ми повест и ако думите ми ви уморят и ви раздразнят, нека ги заглуши шумът на водопада, който пее над мене погребална песен.

Бях роден, за да обичам; никой от вас не пожела да ме разбере и тази заблуда сложи отпечатък върху целия ми характер. Като ме надари с пламенна душа, природата извърши странна грешка; извая от камък лицето ми, скова езика ми, отказа ми това, което дава дори на най-грубите хора — дарбата да изразявам чувствата си с поглед и с думи. Това ме направи егоист. За моя нравствен облик съдеха по външността и аз бях принуден като неразвит плод да изсъхна под коравата обвивка, която не можах да отхвърля. Още от рождение сърцето, от което имах нужда, не се разтвори за мене. Майка ми ме отблъсна от гръдта си недоволна, защото лицето ми не било озарено с усмивка. Във възрастта, когато е трудно да се различи какво чувствуваш и какъв външен израз му даваш, аз вече бях дамгосан с отвратителното прозвище егоист.